Бренда Джойс - Играта

Катрин се чу да казва:

— Но той се прибра у дома твърде късно. Мама беше починала.

Погледът на Елизабет стана остър.

— Да, имаш добра памет. И все пак тогава ти си била дете.

— Бях на дванайсет — смотолеви Катрин, свела очи. Как можа да каже такова нещо, ако и то да бе истина? Как можа да рискува да разгневи отново кралицата? — Ваше величество, съжалявам. Толкова обичах майка си. Все още ми е трудно да се примиря със загубата й.

Елизабет я потупа по ръката.

— Разбирам. Ние също скърбихме за смъртта й. Всички, които я познаваха, бяха опечалени. Е, защо не поздравиш брат си? Той очакваше тази среща с голямо нетърпение.

Катрин колебливо хвърли поглед през рамото на кралицата към Томас Бътлър. Но не съзря и следа от нетърпение в мрачното му, неприветливо изражение.

— Милорд — промълви тя смутено. — Добър ден.

— Лейди Катрин… скъпа сестро! Кралицата е права. Ти си точно копие на майка ни. — Не изглеждаше да е доволен от това.

Катрин си помисли, че и той, и всички останали, лъжат. В младостта си, а и по-късно, дори когато се беше омъжила за Джералд на четиридесет години, майка й се бе славила като една от най-големите красавици на своето време. Катрин знаеше, че тя не би могла да е толкова хубава. Но прие учтиво неискрената похвала.

— Ласкаете ме. Благодаря.

Ормънд не каза нищо повече и между тях се установи мълчание.

Елизабет му хвърли разярен поглед, после поведе Катрин през стаята и й посочи един малък фотьойл. Катрин седна предпазливо и за да не изглежда като селянка, сложи ръце върху дървените облегалки. Но се чувстваше ужасно глупаво. Кралицата седна на малко столче до нея и я потупа по ръката.

— Няма нужда да се тревожиш повече за Лиъм О’Нийл.

Катрин трепна.

— Н-не е мъртъв, нали?

Елизабет се засмя.

— Не, Катрин. Жив е. Необходимо е нещо по-сериозно от някакво си куршумче от мускет, за да бъде повален Господарят на моретата.

Катрин изпита облекчение. Осъзнаваше, че кралицата я наблюдава изпитателно, затова каза:

— О’Нийл е пират… нали?

— Разбира се, че е пират. Как можеш да питаш?

Катрин се поколеба. Страхуваше се да не навлезе в опасни води.

— Вие… вие изглежда го познавате, Ваше величество.

Кралицата се засмя отново.

— Наистина го познавам. Когато баща ми се ожени за Катрин Пар, аз отидох да живея при нея и при брат си, принц Едуард. Майката на Лиъм, Мери Стенли, беше племенница на първия съпруг на Катрин — Едуард Бъроу. Тя беше бременна и опозорена, но Катрин я съжали и я направи своя придворна дама. Видях за пръв път Лиъм О’Нийл скоро след като се роди, когато не беше нищо повече от подмокрено, червено, ревящо новородено бебе.

Катрин я зяпна.

Елизабет сви рамене.

— Аз останах в дома на Катрин и след смъртта на баща ми. Тя ми беше като майка. Три години по-късно се омъжи за Том Сиймор, но аз продължих да живея при нея. Както и Мери Стенли и синът й. Всъщност, когато Катрин почина, Мери дойде в моя дом. По това време Лиъм беше на четири години. Помня това добре, защото скоро след това бе рожденият му ден. Тя и Лиъм останаха при мен докато сестра ми Мери не се възкачи на престола. — Тонът на Елизабет беше спокоен. Твърде спокоен, сякаш не говореше за Кървавата Мери. — Тогава Мери Стенли пожела да отиде в дома на родителите си в Есекс и аз се съгласих заради твърдите й религиозни убеждения. Реших, че така ще е много по-добре за нея и за детето й.

Главата на Катрин се замая. Лиъм трудно можеше да бъде наречен свиреп варварин. Беше роден в двора и бе отгледан от вдовстващата кралица редом с принца и принцесата. И макар да беше наполовина ирландец, той навярно бе протестант, като майка си. Катрин не можеше да повярва на ушите си. Елизабет видя изражението й и се засмя.

— Изглеждаш изумена.

— Така е. Какъв е тогава О’Нийл — ирландец или англичанин, благородник или варварин?

— И едното, и другото — отсече кралицата, вече без да се усмихва. — Никога недей да забравяш, че негов баща е Шон О’Нийл — един кръвожаден убиец, мъжът, който жестоко изнасили майка му. Шон отведе Лиъм, когато той беше десетгодишно момче, изтръгна го от ръцете на майка му… за да го възпита в безчувственост и безпощадност.

Катрин я гледаше безмълвно.

— Много се интересуваш от Лиъм О’Нийл — каза Елизабет неочаквано. — Красив е, нали?

Катрин си каза, че няма да се изчервява, но си припомни всяко изражение на лицето му, леката му, насмешлива усмивка, прелъстителния му тон и силното му, здраво тяло — възбудено и притиснато към нейното. Бузите й пламнаха.