Бренда Джойс - Играта

Лиъм кимна на Макгрегър и шотландецът я поведе след пирата нагоре по брега. Другите двама моряци останаха зад тях. Внезапно от гъстата мъгла недалеч от тях изскочи назъбеният покрив на някакъв замък. Докато приближаваха, мъглата периодично се разсейваше, разкривайки и каменните външни стени на замъка. Небето започваше да просветлява. Скоро щеше да се зазори.

Катрин, която съвсем не бе сигурна, че би й било от полза, ако ги заловят, прошепна тихичко:

— Къде сме, О’Нийл?

— Това, което виждаш, е замъкът Тилбъри — отвърна той също толкова тихо. — Чакай тук с Мак.

— А ти къде отиваш?

Без да й отговори, Лиъм изчезна сред сенките. Изминаха много минути. Катрин знаеше, че той не може да влезе в замъка, защото портите щяха да бъдат затворени до изгрев слънце. Но наблизо вероятно имаше село. Пиратът несъмнено бе отишъл там да потърси превоз, за да продължат пътя си. Тя отново си помисли колко е дързък — да краде коне и карети под носа на кастелана и хората от замъка. Беше удивена. Може и да бе нагъл и самонадеян, но макар и неохотно, Катрин трябваше да признае големия му кураж.

О’Нийл обаче се върна без каквато и да било карета. Възседнал едър тъмен кон, с развято наметало, той изглеждаше като среднощен разбойник. Други два оседлани коня пръхтяха в юздите си зад гърба му. Преди да усети, Катрин бе качена на по-дребния жребец, а след още миг вече препускаше по пътя за Лондон.

— Можеш ли да яздиш? — попита Лиъм. Коляното му докосна нейното.

— Не е ли малко късно да питаш? — отговори Катрин и се намести удобно върху коня. Беше благодарна, че ще язди по мъжки, а не странично на седлото.

Той й се усмихна.

— Ирландка като теб трябва да може да язди, Катрин. В противен случай щях да съм крайно разочарован.

За един кратък миг тя срещна погледа му и си помисли, че този човек трябва да е луд, за да се забавлява от цялата тази история. После обаче реши да се съсредоточи върху непосредствената си задача. Като дете беше добра ездачка, но оттогава бяха минали много години. А и все още бе доста тъмно и пътят почти не се виждаше. В крайна сметка Катрин остави конят да я води и се замисли.

Ами ако ги срещнеше някой? Колко ли съмнително би му се сторило това предутринно пътешествие? Тя хвърли поглед през рамо към изчезващия в далечината замък. По гърба й полази хлад. Какво щеше да стане, ако ги заловяха хората на кралицата? Дали това нямаше да означава спасение за нея? Мисълта бе интригуваща.

Но баща й беше пленник. Какво би сторила Елизабет с нея — дъщерята на граф, смятан за предател? Дали нямаше да я прати в затвора на Джералд в Саутуърк? Дали ако я пленяха, това не би довело и до загуба на собствената й свобода, до разрушаване на бъдещето й?

За всеки случай Катрин реши да не прави опити да привлече вниманието върху себе си и върху придружителите си. Засега.

Яздиха усилно и бързо в продължение на няколко часа. Мъглата изтъня. Слънцето изпълзя върху посивялото небе като пламтяща оранжева топка. Скоро пред тях изплува Лондон със своите островърхи кули, с множеството покриви и комини, пронизали безоблачното небе и с огромния, извисен купол на катедралата „Свети Павел“. Катрин погледна лицето на Лиъм, който все още яздеше до нея, следван от Макгрегър, и подири поне следа от страх по това лице, но не откри нищо друго, освен решителност.

Влязоха в града през една порта и препуснаха по безлюдните улици. Градът скоро щеше да се събуди, но те не срещнаха никого. От време на време иззад някой ъгъл долитаха неприличните песни и гръмогласният смях на пияни мъже. Лиъм, изглежда, познаваше тези улици като дланта на ръката си. Нима това бе възможно?

Минаха покрай стените на Тауър. Катрин беше смаяна и реши, че той все пак е луд. Нормален човек, който цял живот е отхвърлял властта на кралицата, никога нямаше да посмее да се доближи толкова до ужасяващото място, което някой ден би могло да стане негова съдба. Никога, независимо колко е дързък, независимо колко е самонадеян.

Междувременно преминаха в галоп по Лондонския мост, свиха на изток и навлязоха в западнал квартал, пълен с шумни пивници и бордеи. От един такъв дом излязоха няколко добре облечени господа. Катрин се направи, че не забелязва няколкото полуголи жени, които стояха на ъгъла на улицата. Една закръглена проститутка започна да маха на пирата, дори го викна с писклив глас и подканящи слова. Лицето и ушите на Катрин пламнаха. Лиъм обаче изглеждаше напълно равнодушен към недвусмисленото предложение, все едно че не го беше чул.