Бренда Джойс - Играта

— Но ти си моята награда — отвърна й пиратът сериозно, без да се усмихва. — Награда, която спечелих в опасна морска битка. Сега принадлежиш на мен. И аз не мога да се откажа от теб.

Катрин се отчая.

— Защо?

Единственият му отговор беше непроницаем поглед. Тя сви юмруци и удари по завивката на леглото.

— Дяволите да те вземат!

Усмивка озари лицето му.

— Израснала си в манастир, а отново ругаеш? Хайде, Катрин, това изобщо не подхожда на една дама.

Тя го изгледа войнствено.

— Върни се при овдовялата си графиня.

Лиъм продължаваше да се усмихва.

— Мислиш си, че ще ме разубедиш, като ми показваш лошия си характер? Тази тактика е обречена.

Сега вече погледът й се изпълни с ужас.

— Значи ще ме задържиш против волята ми?

Той не сваляше очи от нея.

— Възнамерявам да променя волята ти, Катрин.

— Ти си варварин! Пират! Проклет, кръвожаден О’Нийл! — извика тя. — Никога няма да промениш мнението ми за теб! Може би след време ще поробиш тялото ми…

Не можа да продължи. По бузите й се затъркаляха сълзи.

Изражението му беше сурово, челюстта му — стисната, очите му — два черни пламъка.

— Може да съм варварин, пират и О’Нийл, но сега ти си моя и нямаш друг избор.

— Не! Отказвам да повярвам в това.

Накрая той се приближи към нея и се надвеси над леглото.

— Аз съм твоята съдба, Катрин. Как да те убедя в това?

— Трябва да видя със собствените си очи, че Дезмънд вече не съществува. Трябва да чуя със собствените си уши, че не е възможно да бъда откупена.

Лиъм я изгледа продължително и замислено.

— Тогава така да бъде, Катрин.

Докато лодката се носеше през развълнуваното море, Катрин се бе сгушила в обточената си с кожи пелерина. Последните часове на нощта бяха ужасно студени. Имаше гъста мъгла. Трима мъже съпровождаха нея и пирата. Двамата от тях гребяха с огромните весла. Макгрегър от своя страна седеше до нея, вероятно за да й попречи да направи нещо лекомислено или глупаво. Но Катрин изобщо нямаше намерение да дири смърт сред вълните, не и сега, когато късметът й най-сетне бе проработил. Нито пък възнамеряваше да се опитва да бяга. Сега щеше да чака баща й да откупи свободата й.

Лиъм О’Нийл стоеше изправен на носа, сякаш забравил за студа, за мрака, за подскачащата палуба. Изглеждаше като слят с морето, слят с лодката. Катрин се взираше в широкия му, покрит с наметало гръб и не можеше да престане да се пита що за човек е той. После си каза, че това е без значение. Скоро щеше да се освободи от него и щяха да й останат само неприятните спомени.

Устието на Темза, където се срещаха различни течения, беше ужасяващо бурно. Катрин трябваше да прехапе устни, за да не се разпиши, когато малката лодка яхна гребена на една вълна и подскочи високо във въздуха, след което внезапно се спусна към дълбините на морето. Тя се вкопчи в седалката, на която стоеше, когато лодката отново се издигна. За нейно удивление и ужас, О’Нийл не беше и помръднал от носа. Стоеше там, напълно безразличен към опасностите на пътуването. Веднъж се обърна и я погледна. Въпреки тъмната, мъглива нощ, Катрин видя, че той се усмихва, сякаш се забавляваше. Белите му зъби проблясваха сред мрака и гъстите сенки.

Катрин сведе глава и започна да се моли. Този мъж беше луд, всички те бяха луди и тя, изглежда, скоро щеше да загине. Но след малко осъзна, че лодката вече не се люлее така бясно. Наистина, движеше се почти ритмично. Катрин вдигна глава и отвори очи. Вече плаваха по реката и големите вълни се бяха укротили.

Скоро килът на лодката заора в пясъчното дъно. Моряците скочиха във водата и започнаха да теглят лодката към безопасния бряг. О’Нийл също беше скочил. Той се обърна и зачака палубата да се изравни с него. Катрин бавно се изправи. Ръцете му се протегната, сграбчиха я и я прехвърлиха върху глинестата земя.

Тя се изтръгна от обятията му и се огледа, зачудена къде ли се намира. Естествено, далеч от Лондон, който беше на много километри от устието на реката. Катрин си даде сметка за дързостта на пирата. Ако го заловяха в Англия, щеше да бъде изправен пред съда за многобройните си престъпления и осъден на смърт. При повече късмет щяха просто да го обезглавят. В противен случай щеше да бъде обесен, изтърбушен и разчекнат. Колко смело бе от негова страна да припари до английския бряг — колко смело и колко глупаво.

Но Катрин знаеше, че той не е глупав. Погледна го крадешком. Лиъм говореше на хората си с тих, рязък тон. Лицето му изглеждаше като изсечено от камък. Профилът му бе прекрасен и решителен. Моряците начаса се втурнаха да изпълнят заповедите му. Той беше пират, мъж, когото тя ненавиждаше, но несъмнено умееше да командва хора. Катрин реши, че неговото високомерие и самонадеяност са напълно достатъчни, за да обяснят смелостта му да дойде на брега.