Бренда Джойс - Играта

Джон се обърна към нея.

— Фицджералд е беден като просяк. Той едва успява да изхрани жена си и сина си, а ти искаш да отидеш при него? По-добре недей.

— Можем да я върнем обратно във Франция, откъдето дойде — отбеляза Елизабет. — Нямаме нищо против да я изпратите да роди в някой манастир, дори ако решите да я оставите там до края на дните й. С радост бихме намерили подходящ дом, в който да отгледат детето.

От гърдите на Катрин се изтръгна силен вик. Тя се обърна към Хок и потърси погледа му. В зелените й очи гореше отчаяна молба.

— Не!

— Тя ще отиде в Хокхърст — заяви Джон с непроницаемо изражение. — Където й е мястото.

Катрин зяпна. Не можеше да повярва на ушите си. Нима той не смяташе да я отхвърли? Сигурно не бе чула добре.

Веждите му се вдигнаха.

— Какво очакваше, Катрин? Да се разведа с теб и да те оставя да просиш или да крадеш, за да си осигуриш прехраната? Ти си моя съпруга. Може и да си се поддала на съблазните на пирата, но не искаше да бъдеш похитена от него. И ако в онзи ден не бях проявил такава небрежност и бях поставил добра охрана, отвличане нямаше да има… и това дете в утробата ти щеше да бъде мое.

Катрин сплете ръце.

— Няма да поискаш развод?

— Аз знам какво е дълг, мадам — грубо каза Хок. — Моят дълг е да се грижа за теб… и за детето ти.

Въпреки смайването си, Катрин си даде сметка, че е истинска щастливка. Предстоеше й да отглежда дете — дете, което трябваше да храни, да облича, да възпитава, — а Лиъм нямаше да й помогне, дори ако останеше жив, защото тя никога нямаше да се върне при него. Господи, защо тогава не изпитваше щастие? Чувстваше се опозорена и омърсена, отчаяна и объркана. Ужасена.

Тогава разбра. Собственото й подло съзнание прошепна истината. Как ще живееш без Лиъм?

Катрин преглътна риданието, напиращо в гърлото й. Стори й се, че полудява.

Кралицата посрещна думите на Джон с възхищение.

— Добре казано, сър Джон. Вие сте много благороден човек.

Хок сведе глава.

— Бих искал утре сутринта да изпратя съпругата си до Хокхърст лично, с ваше позволение — каза той.

— Имате го — отвърна Елизабет. — Но при едно условие.

Както Катрин, която все още не можеше да повярва, че не сънува, така и Джон се взряха въпросително в господарката си. Кралицата се усмихна.

— Катрин трябва да остане завинаги в Корнуол, далеч от Лондон. Не искам да ми се мярка пред очите, сър Джон. Крайно съм недоволна от нейното поведение и нямам желание тя да посее заразата си сред останалите почтени дами в моя дворец. Ясно ли е?

Хок кимна мрачно.

Катрин онемя. Заточение. Бяха я осъдили на заточение в Корнуол като наказание за греховете й. Щеше да живее там… като съпруга на Хок.

Джон протегна ръка към нея. Тя видя това, но не можеше да го докосне. В съзнанието й бавно се оформяше една-единствена мисъл: ако останеше с Хок, щеше да наруши божиите повели. Нито една жена нямаше право да има двама съпрузи.

Той сви устни и здраво я хвана под ръка.

— А сега ще те заведа в твоята стая, Катрин. Мисля, че е по-добре да останеш там до утре, когато ще отпътуваме.

Докато Джон я отвеждаше, Катрин хвърли последен отчаян взор през рамо и срещна победоносния, враждебен поглед на кралицата.

Елизабет беше победила. Но Катрин не бе и сънувала, че за нея изходът от двубоя ще бъде доживотно изгнание в Корнуол, и то като съпруга на Хок. Пред очите й бе единствено Лиъм — окъсан и мръсен, окован във вериги, затворен в Тауър. Гърдите й се изпълниха с панически ужас.

Как би могла да отиде при Хок, след като беше съпруга на Лиъм? А и как щеше да помогне на Лиъм, ако напуснеше двореца?

Веднага щом излязоха от стаята на кралицата, Катрин спря, извърна се към Джон и го сграбчи за униформата.

— Джон! Трябва да ти кажа нещо — извика тя. — Аз съм омъжена за О’Нийл. Мога да ти покажа и брачното свидетелство.

Хок се вторачи в нея като вкаменен.

Едва сега Катрин проумя какво бе казала. Сърцето й туптеше бясно. Опита се да си наложи да мисли, но способността й да разсъждава се беше изпарила. Вероятно не биваше да му казва истината, особено пък точно тук и сега, досами стаята на кралицата и сред всички тези жени и мъже, които ги наблюдаваха с любопитство и ги обсъждаха шепнешком. Но беше твърде късно да си върне думите назад, а и колкото и да е странно, изпита облекчение.

Джон я сграбчи за лакътя.

— Ще говорим после — процеди през зъби той и я повлече след себе си. Като по чудо тълпата се раздели на две, за да им направи път. Миг преди да излязат от фоайето, Катрин зърна лицето на Ан. Баронесата изглеждаше изпълнена с искрено съчувствие.