Бренда Джойс - Играта

Тя изпадна в отчаяние. Не разполагаше с никакви оръжия, нямаше нито един съюзник. Можеше да разчита единствено на себе си. Трябваше да вложи целия си разум и предпазливост.

— Ваше величество — каза Катрин и облиза устни, — поемам цялата вина за това, че подмамих Лиъм, че го съблазних. Не успях да се въздържа, също като майка си. Вие сте права. И… аз съжалявам най-искрено. — Тя наведе глава, разтреперана от яростната битка между своето достойнство и здравия си разум. — Моля да ми простите.

Елизабет не помръдна, но Катрин усещаше погледа й.

— Не мисля, че мога — каза тя накрая, но тонът й беше много по-спокоен и далеч не така хаплив.

Катрин се осмели да вдигне очи.

— Тъй като аз съм виновна за всичко, би било несправедливо и безсмислено да обвинявате Лиъм, нали?

В погледа на кралицата неочаквано проблесна искрица уважение.

— Не знаех, че умееш да спориш толкова добре, Катрин.

Катрин не отмести поглед.

— Не бих посмяла да споря с вас, Ваше величество.

Очите на Елизабет я пронизваха.

— Майка ти също беше много хитра, много умна и решителна. Тя неведнъж е падала на колене пред мен, за да моли за снизхождение към нейния господар. Също като теб.

Катрин я наблюдаваше внимателно, без все още да смее да се надява или да се успокоява от променения тон на кралицата и от хода на разговора.

— Лиъм е предател, дори ако причината да изгуби разума си е в неговото сладострастие. А предателите трябва да бъдат наказани на бесилката.

Катрин не помръдна. Изражението й не се промени, въпреки че думите на Елизабет я шибнаха като камшик. Ако искаше да спаси Лиъм трябваше да го стори сега, при това с безупречна убедителност.

— Вие познавате Лиъм още откакто е бил новородено, пищящо бебе. Несъмнено все още изпитвате поне малко привързаност към момчето, с което сте израснали заедно, което е било отгледано в собствения ви дом?

— Може би — каза Елизабет с разнежен поглед.

— Нима това общо минало, общите ви спомени не му дават право на още една възможност?

— Не — отговори кралицата решително. — Не му дава. — Сега лицето й имаше мрачно изражение. — Онова тъжно и самотно малко момче сега е опасен мъж. Мъж, който извърши предателство спрямо мен! Аз обичах момчето. Но мъжът ме отвращава!

Внезапно Катрин разбра причината за омразата на Елизабет.

— Отвращава? — меко попита тя. — Или възхищава?

Слисване, сетне ярост преобразиха лицето на кралицата. Но преди да успее да проговори или да я удари, Катрин извика:

— Ваше величество, той е мъж, на когото много жени се възхищават заради неговата мъжественост и благородство, независимо че е пират. Аз съм само една от десетките жени, които е притежавал, и след мен ще има още много. Не се самозаблуждавам. Нито една жена не може да устои на такъв мъж, дори да е велика кралица.

Гневът на Елизабет отлетя толкова бързо, колкото се бе появил. Сега тя гледаше Катрин с открито уважение.

— Ти вече не си онова неопитно, незряло девойче, нали, Катрин?

Катрин не си направи труд да й отговаря.

— Ваше величество, някога Лиъм ви служеше вярно. Може да ви бъде полезен отново. В края на краищата, той е Господарят на моретата. Умолявам ви, пощадете го. Човек като него не заслужава да умре. Накажете го, но не го убивайте. Помислете за стойността му.

— Никога вече няма да мога да му имам доверие — каза Елизабет.

Страх, изненада и пълно разбиране пронизаха Катрин. Колко добре разбираше сега кралицата. Също като нея, Елизабет страдаше от неговото предателство.

— Вие имате много мъдри съветници. Със сигурност някой от тях ще измисли начин Лиъм да стори нещо, с което да възвърне вашето доверие.

Кралицата не отговори.

Катрин се изправи на крака някак тромаво.

— Той ще ви бъде далеч по-полезен жив, а не мъртъв.

— Той ще бъде полезен пример за всички бъдещи заговорници, ако увисне на примката — отвърна Елизабет, но очите й бяха потъмнели.

Катрин отчаяно търсеше подходящите думи.

— Ако бъде екзекутиран, вие никога няма да можете да си го върнете. Това ще бъде краят. Способна ли сте да го понесете? — Молеше се кралицата да обича Лиъм повече, отколкото самата Катрин бе предполагала.

Но кралицата отново не отговори. Дори не беше я чула. Просто стоеше и гледаше Катрин с разширени очи.

Внезапно Катрин осъзна, че при изправянето си бе забравила да загърне пелерината, която се беше разтворила, откривайки нейната бременност. Тя пребледня като платно.

Без да сваля поглед от заобления й корем, Елизабет промълви: