Бренда Джойс - Обещанието на розата

Възрастният мъж мигновено се озова до него.

— Господарю?

Стивън не отделяше разярения си поглед от пленницата.

— Тази малка измамница ни е направила на глупаци. Оставила е следи. Предупреди хората, че е възможно да ни преследват.

Нийл подкара коня си.

Стивън посегна и придърпа към себе си Мери, когато тя се опита да отстъпи боязливо. Тялото й настръхна при докосването. Наложи му се да я влачи.

— И кого точно предупреждаваш, госпожице? Любовника си? Баща си?

Да! — извика тя. — Да, да, да! И скоро, много скоро мечът на баща ми ще те прониже, норманино, защото той е най-големият воин в цяла Шотландия!

Стивън спря.

— Така ли? Тогава сигурно го познавам.

Тя стисна упорито устни.

— Баща ти не е Синклеър от Даунри, както ти настояваше, нали? Толкова незначителен човек няма да посмее да ме нападне. И двамата го знаем. Тогава кого очакваме, Мейри? И това ли е името ти?

Тя не каза нищо.

Вбесеният Стивън я блъсна грубо към коня. Мери залитна, а след това отскочи, за да се отдалечи от него и да бъде извън досега му. Стивън не се притесни особено. Хвана я внезапно и я вдигна на седлото така, сякаш тя беше чувал с картофи. Скочи на жребеца зад нея и даде знак на мъжете. Кавалкадата препусна в бърз галоп.

Мери затвори очи и за миг загуби надежда. Знаеше, че не бива да се отчайва. Трябваше да се радва. Беше надхитрила норманина с парченцата от ризата си. Никак не се радваше. Всъщност бе почти ужасена. Незаконороденият наследник беше разярен. Всички инстинкти нашепваха на Мери, че ще си плати скъпо за малката победа.

Сега яздеха още по-стремително. Мери усети, че често поглежда през рамо. Надяваше се да зърне близките си на хоризонта. Не видя нищо. С всяка измината миля надеждите й намаляваха.

Къде, за бога, беше баща й?

В момента изкачваха едно дълго полегато възвишение. Когато се озоваха на върха, Стивън спря изведнъж жребеца си и я притисна към мощното си, покрито с ризница, тяло. Думите му заглушиха протестите й.

— Загуби, госпожице — изрече той. — Защото сме тук. Виж. Олнуик.

Ужасът я обзе мигновено. Не усети колко здраво стиска едрата му ръка и впива пръстите си в метала на ризницата. Бяха пристигнали, а тя беше загубила. Пред тях беше Олнуик — нейният затвор.

Слънцето залязваше. Почти погълнати от мрака, каменните стени на Олнуик изглеждаха тъмни и непреодолими. Крепостта беше разположена в огромна дъбрава. Обграждаха я непроходими ровове. Дебелите външни стени на замъка бяха осеяни със стражеви кули. Зад тях се виждаше още по-високата назъбена централна кула. Оранжево розовата слънчева светлина я озаряваше с лъчите си. Мери усети, че я пронизва тревога.

Ако не успееше да избяга, а това не й изглеждаше никак вероятно, или ако не бъдеше освободена или откупена, едва ли някога ще види пак дома и роднините си, защото никой нямаше достатъчно сили, за да превземе това място, дори Малкълм.

Качиха се на подвижния мост. Влязоха под подвижната решетка и се озоваха в двора на замъка. Десетина въоръжени стражи им отдадоха чест. Вътре имаше десетина постройки — обори за конете, дюкянчета на занаятчиите от замъка, казарми, кухненски помещения и бараки с продоволствие. Навсякъде щъкаха хора — жени, поели кокошки под мишница, деца, които водеха прасета, дърводелци, трудещи се с чираците си, ковачи, коняри и коне, слуги и крепостни. Каруца, натоварена с бъчви вино влизаше тъкмо пред тях. При входа на замъка разтоварваха други каруци. Шумът беше оглушителен. Сред виковете на хората се чуваше лаят на кучетата, кудкудякането на кокошките, цвиленето на конете, звънът от наковалнята на ковача и трясъкът от чука на дърводелеца. Мери никога досега не беше попадала в толкова голяма крепост. Тя беше по-многолюдна от повечето шотландски селища, по-голяма дори от родното й място, кралската крепост в Единбург.

Стигнаха стъпалата пред замъка. Де Уорън с лекота я свали на земята. Мери залитна леко. Краката й се бяха схванали от продължителната езда. Стивън скочи до нея и я поведе уверено по стълбите. Мери дръпна ръката си.

— Не се бой. Тук няма къде да избягам, дори и да искам.

— Радвам се, че си съобразила поне това.

— Няма да се радваш толкова, ако знаеш какво си мисля в действителност.

— Точно обратното, много ще ми е приятно да узная и най-потайните ти мисли.

Мери отмести поглед. Боеше се, че той е по-упорит от нея.

Качиха се на втория етаж и влязоха в голямата зала. Две дълги маси, подпрени на дървени магарета, изпъкваха над всичко друго вътре. Едната се намираше на подиум и на нея нямаше никой. Несъмнено тук обикновено сядаше графът със своето семейство. Неколцина воини от семейството седяха на по-долната маса и вечеряха. Прислужваха им слугини, които избягваха умело грубоватите ухажвания на мъжете. Надзираваше ги шамбеланът на замъка. Някои благородници от свитата на графа играеха на комар, пиеха и хвърляха зарове. На всички стени висяха хубави ярки гоблени. В голямата каменна камина гореше огън. Подът беше постлан със свежа тръстика, примесена с билки. Мери съзря с изненада, че вътре няма и една хрътка. Пред огнището имаше две големи, покрити с резба, кресла с възглавнички. Други две от този вид стояха пред издигнатата маса. За миг Мери се закова на място. Помисли, че граф Нортъмбърланд е в крепостта, когато зърна тила на една златисто руса глава в едно от креслата.