Бренда Джойс - Обещанието на розата

— Нима една дама трябва да се изразява така?

— Не ме интересува какво си мислите за мен — процеди Мери. — Къде е проклетият ви кон?

Той го посочи и се разсмя отново. Белите му зъби блеснаха.

Мери закрачи към едрия кафяв жребец, а смехът му отекваше в съзнанието й. Реши да го надхитри на всяка цена. Тогава ще му се изсмее тържествуващо в лицето. И смехът й ще бъде единствен.

Стивън я вдигна без усилие на седлото. След това скочи зад нея с грациозността на по-дребен мъж. Мери се опита да не обръща внимание на допира на тялото му. Хвана се здраво за седлото. Денят ще й се стори безкраен, не се съмняваше в това.

Носеха се в бърз тръс на североизток. Отдалечаваха се от Карлайл през скалистите хълмове. През септември тук беше валяло много и затова земята беше зелена и злачна. На Мери й стана ясно, че той възнамерява да стигне до Олнуик още днес. Явно мисията, за която бяха тръгнали норманите, беше изпълнена. Тя размисли мрачно какво може да са вършили норманите толкова близо до Карлайл и Лидъл. Беше решила твърдо да го разбере.

На всеки час Мери пускаше парче от ризата си от ръкава и то литваше към земята.

Яздиха непрекъснато до обяд, когато спряха да напоят конете. По това време вече отвсякъде ги заобикаляха пустите нортъмбърландски полета, а над главите им небето бе безкрайно и сиво. Понякога над тях се виеха чайки. Мери се спусна на земята, благодарейки на съдбата. Силите й бяха изцедени от това, че й се налагаше да понася интимната близост на похитителя си през толкова много и сякаш безкрайни часове. Помисли си, че все едно се е намирала в ада.

Никой не й обърна внимание. Воините наоколо говореха тихо, а конете им пиеха жадно. Мери се приближи до едно изсъхнало самотно дърво. Седна уморено под него и пусна на земята поредното късче от ризата си. Когато воините се качиха отново на конете и се събраха заедно след няколко минути, тя стана и тръгна бавно към групата. Стивън де Уорън насочи едрия си жребец към нея.

— Харесва ли ти пейзажът, госпожице?

Тя го изгледа гневно.

— Какво толкова има да му харесвам? Наоколо всичко е грозно.

— Говориш като истинска шотландка — погледът му я прониза. — Наистина ли си шотландка, Мейри?

Тя се вцепени. Дали пред нея не стоеше дяволът, или пък умееше да чете мислите на хората? Или пък се е сетил коя е? Майка й, кралица Маргарет, беше англичанка. Братът на Маргарет беше Едгар Етлинг, внук на саксонския крал Едуард Изповедника. Той беше наследник на английския трон преда Завоеванието. Когато херцог Уилям Незаконородени нахлул в Англия, овдовялата майка на Маргарет избягала в Шотландия заедно с децата си. Търсела убежище и се бояла за живота на сина си. Малкълм се влюбил от пръв поглед в Маргарет. Оженил се за нея веднага щом починала първата му жена Ингеборг.

— Шотландка съм от главата до петите — изрече убедено Мери.

— Не говориш като шотландка, освен когато не поискаш. Английският ти е безупречен. Говориш по-добре даже от мен.

Разбира се, че английският й беше безупречен, макар и не само защото майка й беше англичанка. От години насам Малкълм беше въвел английски порядки и английския език в двора от уважение към жена си.

— Може би норманите са твърде тъпи, за да научат английския както трябва.

Кожата по лицето му се изопна.

— Май един норманин наистина е голям тъпанар.

Той скочи от коня си и я погледна загадъчно. На Мери не й харесаха нито думите, нито тонът му. Замръзна на място, когато той не я вдигна на седлото, а мина покрай нея.

Насочи се право към уродливото дърво, под което тя седеше допреди малко. Сърцето на Мери прескочи. Той се наведе и вдигна парчето от ризата. Стисна в юмрук копринения плат и закрачи тежко към нея.

— Каква хитруша си била ти.

Мери отстъпи назад.

Ръката му я сграбчи и дръпна към него.

— Ако желаеш толкова да си хвърлиш дрехите, само ми кажи.

Мери не успя да измисли подходящ отговор. Яростта му я вцепени допълнително.

— Откога оставяш тези следи, госпожице? Откога?

— Боли ме! — извика Мери.

Стивън я пусна мигновено. Мери се дръпна от него и разтърка ръцете си.

— Действително ли смяташ, че ще се предам без борба?

Стивън съжаляваше, че й причини болка, но като я чу, му се прииска да я разтърси отново. Това момиченце е решило да се бори с него?

— Откога?

— От сутринта.

На Стивън не му се вярваше. Той бе поразен от ума, дързостта и волята й.

— Много зле съм те преценил — изрече той грубо. След това извика: — Нийл!