Бренда Джойс - Огнена стихия

Закусиха в трапезарията с високия покрив, потънали в съучастническо мълчание. Чувствайки погледа му, Сторм вдигна очи от пъпеша си и бе възнаградена с топла усмивка. Сърцето й се преобърна и тя се загледа в него, неспособна да отмести поглед. Той се наведе към нея и нежно допря устните й със своите. За миг двамата се гледаха в очите. Сърцето на Сторм се замята от любовта, която струеше от погледа му.

— Колко мило — обади се Елена от вратата. — Колко живописно.

Брет стана.

— Добро утро, Тия.

Тя подложи буза за целувка и сама целуна Сторм.

— Добре ли спахте?

Сторм поруменя, а Брет се разсмя.

— Колкото можеше да се очаква — каза той, хвърляйки топъл поглед към Сторм, докато сядаше обратно на мястото си.

— Дон Фелипе стана — каза Елена между другото и се настани срещу тях. — Знае, че си тук. — Погледът й задържа този на Брет и на Сторм й се стори, че те се замислиха за нещо свое.

Брет се усмихна.

— Ще му засвидетелствам почитанията си след закуска. Как е той?

— Умира — отвърна Елена.

Сторм ахна.

— Скъпа — каза й Елена, — ако го познаваше като всички нас, щеше да знаеш, че дните му сред нас са преброени. Затова и София е тук. — Тя погледна племенника си. — След като изгуби сина си от онази ужасна болест, а едва шест месеца по-късно и съпруга си, реших, че не трябва да я оставям сама със слугите.

— Разбира се, че не — каза безчувствено Брет. — А братовчедът Диего? Той защо не е с компанията, очакваща голямото сбогуване на татко?

— Брет — възмути се Сторм.

Елена сякаш не чу нищо.

— Диего идва почти всеки ден.

— А къде е доня Тереза? — попита той.

— Или се затваря в покоите си и скърби за децата, които загуби, или е с дон Фелипе. Знаеш, че той не може да я понася. Обикновено я пъди само след няколко минути. Сълзите и вайканията й го влудяват.

Сторм погледна лелята на Брет. Безспорно беше красавица, дори и в черната траурна рокля с дълбоко като за бално деколте, което разкриваше могъщите й гърди. Кожата й беше бяла и гладка като сатен, кръстът й — тънък, а ханшът — заоблен, но не и трътлест. Беше много красива и много злобна. Сторм го усещаше някъде дълбоко в себе си. Не й харесваше и начинът, по който гледаше Брет — сякаш я забавляваше, сякаш помежду им имаше някаква прекрасна, много тайна шега, сякаш го познаваше — в библейския смисъл на думата.

— Ето ви и вас — каза Емануел, широко и добродушно усмихнат. — Добро ви утро, младоженци. Брет, тя е като златен слънчев лъч. — Възхищението му беше искрено.

— Нали? — отвърна Брет и я погледна с обич. Никога не се беше чувствала по-очарователна.

— Хайде, момчето ми, свършвай с тази закуска. Дон Фелипе няма търпение да те види.

Брет стана със смях.

— Така ли каза?

Емануел хитро се усмихна.

— Е, не точно.

— Ха! Обзалагам се, че старият пръч се е престорил, че и представа си няма, че съм тук!

— Знае — каза Емануел. — Спокойно с него, Брет. — Гордостта на рода Монтеро още не го е напуснала.

Брет се подсмихна.

— Не ме интересува. — Наведе се, вдигна брадичката на Сторм и я целуна право в устата, въпреки присъствието на леля си и чичо си.

— Тук имат странен обичай, chere. Нарича се сиеста. — Той се ухили. Тя, разбира се, знаеше какво е сиеста и се смути, опитвайки се да не гледа роднините на Брет.

— Ах, да си млад и влюбен… — въздъхна Емануел подчертано пресилено.

Тя силно се изчерви, но се притисна до мъжа си, загледана в красивото му тяло. Влюбена ли съм? — почуди се тя и веднага разбра отговора. Да! Брет изпълваше цялото й същество. Не знаеше как се беше случило това, но ето, че беше.

— Откога сте женени, мили? — попита Елена, като я гледаше отблизо. Сторм изплува от мечтите си.

— От около две седмици — отвърна тя.

— Личи си. — Двете замълчаха за миг и Сторм продължи да закусва.

— Харесва ли ти хасиендата?

— Много е красива — искрено каза момичето. — Сега разбирам защо Брет е толкова… толкова… изискан. — Елена я погледна.

— Какво искаш да кажеш?

— Ами, нали е израснал тук — отговори Сторм.

Елена се разсмя. Смехът й не се хареса на Сторм, още повече, че не разбираше какво му е смешното. Точно тогава влезе София, по-младо копие на майка си, невероятно красива.

— Какво е толкова смешно, мамо?

— Сладката ми Сторм — каза Елена през смях, — разбира, защо Брет е толкова изискан.

София се намръщи, седна и си наля чаша кафе.

— Не разбирам. — Тя хвърли поглед към Сторм.

Момичето не пропусна да забележи неучтивостта й. София дори не я беше поздравила.