Бренда Джойс - Тайни

Хрумна му, че би могъл да заеме трийсетте хиляди долара от Чарлз Ман. Той с удоволствие би му заел парите, макар че Слейд никога не го беше молил за нищо и самата перспектива да го направи го ужасяваше. Но тази сума и бездруго не би могла да ги отведе твърде далече. Не би могла да им осигури вноските за идния месец или за октомври, ноември, декември… Не би могла да им осигури необходимия капитал, за да се направят промените, които да превърнат Мирамар в жизнеспособно и надеждно предприятие. Слейд определено го биваше в сметките. Можеше лесно да изчисли колко пари и време са му нужни, за да превърне ранчото от губещо в печелившо предприятие. Пет години му се струваха реалистичен период, но паричната му равностойност беше просто астрономическа. Никога не би могъл да помоли приятеля си за такава сума.

А Рик, който открай време ненавиждаше Чарлз, никога не би го приел за свой партньор в Мирамар. Самият Слейд никога не би въвлякъл в делата на Мирамар трета страна извън семейството. Количеството на парите, които този партньор би трябвало да инвестира — в случай че изобщо се намереше такъв човек — автоматично щяха да му предоставят пълен контрол над имението.

Възможностите му се стопяваха с всяка изминала секунда. Никак не му допадаше самата идея Едуард да се ожени за Елизабет — такава възможност дори не подлежеше на обмисляне.

И все пак Рик беше прав. Мирамар имаше нужда от богата наследница — и то незабавно.

Заслужаваше си обаче да се замисли над възможността да остане в Мирамар — с Елизабет. При тази мисъл на повърхността на съзнанието му изплуваха отдавна забравени и отречени чувства. Слейд обичаше Мирамар. Наистина го обичаше. Това беше неговият шанс, неговото извинение да остане. Дори Джеймс би проумял колко огромна е в момента нуждата да остане. Но да се ожени за годеницата му?

Това беше единственото извинение, което би оправдало брака му с нея. Но дали Джеймс щеше да го разбере? Дали ако съществуваше живот отвъд смъртта, Джеймс щеше да погледне благосклонно от небето и да одобри женитбата на брат си със своята бивша годеница?

— Не искам да постъпвам така! — Гласът на Слейд се извиси отчаяно в нощта. А може би говореше с духа на мъртвия си брат? Точно в този момент Слейд усещаше присъствието на Джеймс в притихналата тъмна стая. — Не искам тя да бъде моя съпруга! Не искам!

Сега Джеймс го нямаше, но жив или мъртъв, той никога не би дал на друг онова, което по право беше негово. Никога. Слейд познаваше брат си достатъчно добре, за да знае със сигурност това.

Слейд бе обзет от отчаяние. Нямаше избор. Той извърна бавно поглед от терасата и прониза безчувствената тъмнина наоколо си.

— Нямам избор — промълви безнадеждно той. Очакваше брат му да се материализира от тъмнината, насочил обвинително пръст към него.

Брат му никога нямаше да му прости похотливите фантазии — фантазии, които изпълваха съзнанието му от момента, в който за пръв път беше зърнал Елизабет, фантазии, свързани само и изключително с плътските наслади. Още по-малко би му простил, ако тези фантазии се превърнеха в действителност. Дали мъртвите можеха да четат мислите на живите си роднини? Слейд страстно се надяваше да не могат. Някои тайни просто трябваше да се запазят непокътнати.

Но Джеймс така и не се материализира. Ако духът му наистина бе навестил потъналата в мрак стая — Слейд се разкъсваше между надеждата и неверието — то сега вече със сигурност го нямаше. В притихналия кабинет нямаше никой друг освен самият Слейд.

Единственото възможно решение се оформи в съзнанието му с ослепителна яснота. Беше толкова очевидно — и същевременно така невъзможно — че Слейд гръмко се разсмя, без да чувства и искрица веселие в душата си. Можеше да се ожени за Елизабет и да получи парите й, да спаси Мирамар. Но това щеше да е само формален брак. Така всички щяха да останат доволни: Рик, банката, дори и Джеймс. Елизабет също щеше да е доволна, защото щеше да запази благоприличието, достойно за една истинска дама. Всички щяха да са доволни — всички освен самият Слейд.

Той отдавна знаеше, че е копеле. Баща му го бе натяквал многократно, а малкото жени, които бяха белязали живота му, също не бяха пропуснали да му напомнят този факт. Дори собствената му майка не го беше обикнала достатъчно и го бе изоставила още като бебе. Начинът, по който възнамеряваше да реши този заплетен проблем, само доказваше колко прави са били всички останали. Но поне в едно нещо щеше да бъде безкомпромисен, поне в едно отношение щеше да се държи достойно: щеше да се ожени за Елизабет, да й даде дома си, името си и закрилата, от която тя очевидно се нуждаеше. Но бракът им щеше да си остане формален. Завинаги. Щеше да сключи съюз, който да му донесе богатството й, за да спаси Мирамар.