Бренда Джойс - Тайни

Там ги очакваше скромен и пестелив живот. Щяха да изминат много години, преди да успее да й осигури живота, с който бе свикнала. Дали Реджина би могла да се адаптира към такъв простичък начин на живот? Би ли могла елегантна дама като нея да възприеме задълженията на съпруга на собственик на ранчо? Щеше ли да бъде щастлива в Мирамар? Слейд искрено се надяваше това да е възможно. Искаше му се да вярва, че точно така ще стане. Но не можеше да бъде сигурен.

Внезапно съзнанието му бе обхванато от тежко униние. Това беше най-светлият и същевременно най-нерадостният етап от живота му. Слейд се чувстваше безпомощен, сякаш от него се очакваше да стреля по призраци в тъмното. Обхвана го и бурна ярост. Не знаеше точно кое или кой са предизвикали гнева му. Със сигурност не беше Реджина. Слейд подозираше, че трябва да насочи чувствата си към самия себе си, задето не можеше да й даде всичко онова, което искаше и трябваше да й даде.

Той въздъхна тежко и изкачи стълбите към своята спалня. Малкото двойно легло беше застлано, но разхвърляно. Слейд предпочете да не обръща внимание на купчината дрехи върху пода и се залови да сваля вратовръзката си. После съблече сакото и панталоните си и ги захвърли на облегалката на стола, а чорапите и бельото си заряза направо на пътеката. Накрая прекрачи прага на тясната баня и напълни ваната.

В спалнята отекна шум от стъпки. Слейд се приведе към ръба на порцелановата вана и надникна в стаята си. Едно дребно китайче мигновено се закова досами вратата.

— Миста Слейд! Вие дома!

Слейд се ухили.

— Какви ги вършиш, хлапе?

— Работи в кухня — отвърна Ким засмян.

Слейд се съмняваше в това. Ким не можеше да готви, а и в кухнята нямаше никакви прибори, но хлапето вероятно чистеше от време на време.

— На бюрото има чанта с храна за вечеря.

Живите очички на момчето проблеснаха с нетърпение.

— Ребрата на Джо Рибхауз?

— Нали това си пожела? — Слейд се намести удобно във ваната.

— Искате изтрие гърба?

— Изчезвай, хлапе! — изръмжа Слейд. Ким просто го дразнеше, защото знаеше, че Слейд никога не му позволява да му трие гърба. Момчето излетя от стаята, несъмнено твърдо решено да си устрои пиршество с ребрата на Джо Рибхауз.

Макар да беше доста късно, Слейд се облече като за работа в офиса. Не му се вярваше да свърши някаква ползотворна работа — не и докато мислите му кръжаха като омагьосани в една и съща посока, но беше длъжен поне да опита. Той се спускаше безшумно по паянтовата стълба, когато някой внезапно почука на вратата.

Сърцето му прескочи няколко удара. Първата му мисъл бе, че това е Реджина. Но не беше изминал и половин час, откакто я остави в дома на чичо й. Не, една истинска дама като неговата съпруга никога не би тръгнала на посещения по това време.

Той отвори рязко вратата. На прага стоеше баща му, здраво стиснал в ръка малка туристическа чанта.

— Добре че те намирам у дома, момче.

Слейд беше сащисан. Никога досега Рик не го бе посещавал в големия град, нито веднъж Хрумна му обаче, че никога преди той не е бил женен за наследница на семейство Браг, до чиито пари баща му несъмнено копнееше да се докопа. Макар и неохотно, Слейд отстъпи встрани, за да позволи на баща си да влезе.

— Наистина успя да ме изненадаш.

— Обзалагам се. Тук ли е Едуард?

— Едуард идва и си отива. Какво искаш?

— Какво искам? — Рик остави малката си чанта на земята. — Прекарал съм целия ден в някакъв нажежен влак! Това ли е всичко, което ще ми кажеш?

— Това е. Защото не ми се вярва това да е приятелско посещение от страна на любящ баща.

— Е, грешиш — не се предаде Рик. — В коридора ли ще трябва да стоим?

Слейд вдигна безразлично рамене и последва баща си в гостната, която се намираше точно срещу входната врата. Никога не използваше тази стая. Точно затова всичко там бе изрядно подредено.

Рик мигновено забеляза масичката с пръснати по нея бутилки и наля по едно питие и за двама им.

Слейд не бе изпитвал желание да пийне нещо през целия ден с изключение на единствената чаша вино, която двамата с Реджина споделиха по време на обяда си късно следобед. Сега обаче охотно прие парливия бърбън.

— Нека да не го увъртаме — каза меко Слейд.

— Окей — съгласи се баща му и се огледа мрачно наоколо си. — Това място е най-долнопробната бърлога, която някога съм виждал.

Слейд мислено се съгласи. Понеже бе взел къщата под наем, беше наел и фирма, която да я обзаведе. Нищо тук не пасваше на вкуса му. Диванът беше твърде голям, тапицерията — ярка и безвкусна, тапетите — твърде красиви, а антикварните предмети — кичозни и ненужни. Масата отляво бе обсипана с черно-бели фотографии с дървени рамки, но той не познаваше никой от хората на тях. И ако трябваше да говори откровено, днес просто не беше в настроение за ожесточена словесна битка.