Бренда Джойс - След невинността

— И аз те обичам, татко. Винаги съм те обичала. Ужасно ми липсваше. Утре ще си говорим до насита. Толкова съм развълнувана… като си помисля колко много време ще можем да прекараме заедно.

Джейк се усмихна.

— След всичките тези години мога да почакам още половин ден, преди отново да се съберем. — Целуна я пак и стисна ръката на Едуард с истинско уважение. — Дължа ти благодарност, Едуард.

— Приемам я — каза Едуард. И добави меко:

— Добре дошъл у дома, Джейк.

Хумор проблесна в кехлибарените очи на Джейк.

— Добре дошъл в семейство О’Нийл, Едуард — каза той и излезе от стаята.

— Време е и аз да вървя, преди Харпър или вторият ти баща да дойдат да те търсят — каза Едуард. Очите му пламнаха от възхищение. — Господи, Софи, колко си хубава.

Софи грейна, а очите й още бяха влажни от сълзи.

— Мислех, че няма да го забележиш.

Софи слушаше как органът разлива великолепния класически и тържествен Менделсонов сватбен марш. Бенджамин й се усмихна и й протегна ръка. Софи я пое със замъглени от сълзи очи.

Бенджамин я поведе към осеяния с лилии олтар, покрит с червен килим. Софи се усмихваше през сълзи и Едуард се обърна към нея от мястото си до свещеника, толкова великолепен, колкото винаги си го бе представяла, че ще бъде в този ден. До него стояха брат му и баща му, а от другата страна на олтара бяха Сюзан, Рашел, майка му и снаха му. Погледът й намери Джейк, седнал в средата на църквата, и той й се усмихна. Софи погледна отново към Едуард с преливащо от любов сърце. И докато напредваше към него, обвита в облак бяла дантела и шифон, погледите им се срещнаха и останаха вплетени. Без съмнение това беше най-хубавият момент от живота й. Съдбата я бе благословила с най-големия възможен дар — дара на любовта.

Ню Йорк, 1993 година

Тя вървеше с дълги бързи крачки по Парк авеню, пробивайки си път през тълпата. Бе висока метър и осемдесет, заедно с токовете си от пет сантиметра, облечена в черен кожен панталон, класическа бяла блуза, черен пуловер, метнат на раменете й, и огромен колан на Дона Каран с триредна златна верижка Косата й бе гъста, черна, съвсем късо подстригана Всички, край които минаваше, и мъже, и жени, я заглеждаха повторно, чудейки се коя е тя. Бе необикновено красива и казваха, че изцяло е приличала на дядо си.

Мара Деланза спря пред светлобежовия портик на „Делмонико“ и изчака портиерът на „Кристис“ да й отвори вратата и да се дръпне, за да може тя да влезе. Сърцето й биеше по-скоро от възбуда, отколкото от бързото ходене из центъра на града. Бе преценила, че обект номер 1502 ще излезе пред публиката около дванадесет и четиридесет и пет. Но ако обектите преди него се продадяха много бързо, неговият ред щеше да дойде около обяд. Сега беше единадесет и четиридесет и пет.

Мара не обърна внимание на неколцина дискретно облечени джентълмени от охраната и побърза към аукционната зала. Повечето места бяха заети. Сърцето й заби още по-бързо, когато разбра, че ей сега щеше да дойде редът на След невинността.

Мара седна на едно незаето място на последния ред, достатъчно високо, за да може да вижда картината от Вламенк, която сега се продаваше. Цената бе стигнала вече сто хиляди долара. Устата й пресъхна. Тя отвори бързо каталога и намери отбелязаното за картината на баба й — за която толкова много се говореше, — която така съжаляваше, че някога е била продадена.

Обект 1502. След невинността от Софи О’Нийл 1902–1903, масло върху платно. Произход — анонимен. Оценена за 500 000 долара.

Мара затвори каталога, пожелавайки си баба й и дядо й да бяха още живи. Колко щяха да се зарадват, че След невинността отново излиза пред публика, след като е стояла скрита деветдесет и една години. Но и двамата бяха починали през 1972 година само за шест месеца, близо деветдесетгодишни, но запазили физическата и умствената си пъргавина и все още влюбени един в друг.

Мара често бе чувала баба си да се оплаква, че След невинността е била продадена веднага след първата й самостоятелна изложба в Ню Йорк през 1902 година. Картината била купена от руски аристократ, изнесена от страната и останала скрита от публиката заедно с всички картини от огромната му колекция в един от неговите дворци, близо до Санкт Петербург. Дворецът бил разрушен през Първата световна война или по време на революцията и всички мислели, че и картината е загинала заедно с него.

Но тя била оцеляла. Някак си бе стигнала от двореца в Русия чак до Аржентина, но никой не знаеше колко време е била в Южна Америка, знаеше се само, че е дошла в „Кристис“ от Буенос Айрес. Слухът за нея се носеше из артистичните среди в Ню Йорк, още откакто „Кристис“ бе обявила, че е купила творбата. Говореше се, че собственикът, който настоял да остане анонимен, бил един от оцелелите близки помощници на Хитлер и че бил избягал от Германия след падането на Третия райх заедно с Невинността и още няколко известни картини, които бил си присвоил. И тъй като творбата не бе излагана още от момента, когато руският колекционер я бе купил през 1902, нямаше я дори в каталозите, артистичния свят на Ню Йорк се тълпеше цяла седмица в „Кристис“, за да гледа картината.