Бренда Джойс - След невинността

— Трябва да знам! — възкликна Софи.

— Казва се Джейк Райън.

— Джейк!

Джейк застина на място, после бавно се обърна.

Сюзан сграбчи ръкава му. Очите й блестяха диво. Стояха пред входната врата на галерията, но не бяха сами, защото на изложбата имаше много посетители.

— И си посмял да дойдеш тук! — извика тя обвиняващо.

Не беше я виждал, откакто бяха прекарали заедно следобеда, правейки любов в салона на неговото имение, почти преди две седмици. Но Джейк добре знаеше, че Сюзан на няколко пъти се бе опитвала да го види. Той беше казал всичко, каквото имаше да се казва, и бе наредил да не я пускат в къщата му… да й казват, че го няма. Сега я погледна и видя пред себе си една вманиачена жена, която би била привлекателна, ако очите й не гледаха с такъв див блясък. Но не изпитваше нищо към нея. Трудно му бе да проумее животинското желание, което бе изпитал онзи ден към нея, желание, което лесно можеше да се припише на количеството изпит алкохол, но не би го направил, защото знаеше, че не е така.

— Трябваше да дойда. Не можех да пропусна най-забележителния ден за Софи.

— А утрешният ден ще бъде ли също така забележителен, щом тя се омъжва за онова копеле, което я съблазни и й направи дете? — изсъска Сюзан.

— Мисля, че ще бъде дори още по-хубав ден — каза спокойно Джейк. — Деланза е хлътнал до уши по нея. Той ще я направи щастлива.

Сюзан пребледня.

— Не ми казвай, че и той ти е приятел!

Джейк кимна.

— Ти си луд! — Сълзи изпълниха очите й. — Казал си на онзи ужасен твой слуга, че не искаш да ме виждаш, нали?

— Сюзан… какво целиш?

— Не можеш така лесно да се отървеш от мене… не можеш! Джейк… Господи… не мога да спра да мисля за тебе… за нас!

Той каза с натежал глас:

— Няма никакво „ние“. Свършено е, Сюзан. Свършено.

— Не!

Той й обърна гръб.

Сюзан се втурна и го сграбчи така силно, че той политна назад. Силата й бе неестествена. Той се обърна полека към нея.

— Сюзан?

— Знаеш ли, че понякога те мразя повече, отколкото те обичам?

Той я наблюдаваше мрачно.

Искам те, Джейк.

— Не.

Тя изсъска от яд. Изражението й бе едновременно натъжено и зловещо.

— Аз го направих някога… и пак ще го направя!

Косата на тила му настръхна. Цялото му тяло се напрегна.

— Не знам за какво говориш.

Тя се разсмя триумфално.

— Не знаеш, така ли? Никога не си знаел. Никога не разбра!

— Какво не съм разбрал?

— Че нямаше никакъв гостуващ британски чиновник!

Джейк я загледа втренчено. В ума му нахлу ужасно, невъзможно подозрение… почти му прилоша.

— Какво?

— Преди петнайсет години. Нямаше никакъв гостуващ британски чиновник!

Мислите му закръжиха бясно…

Зимата на 1887-а. Тогава имаше виелици… беше една от най-лошите зими, които си спомняше. Хиляда осемстотин осемдесет и седма. Годината, в която на един бал го разпозна гостуващ британски чиновник Лорд Карингтън. Чисто съвпадение. Прищявка на съдбата. Разпознат, идентифициран, принуден да напусне страната… жена си… детето си.

Джейк се загледа в жена си с очи, разширени от ужас.

Сюзан се изсмя.

— Аз бях! Аз бях! Аз те издадох! Аз!

Джейк усети как подът под краката му почва да се люлее. Трудно му бе да си поеме дъх… и още по-трудно му бе да повярва на думите й.

— Защо? Боже господи, защо:

Сълзи изпълниха очите й и тя му хвърли яростен поглед.

— Ненавиждах те заради онази танцьорка.

Джейк я погледна невярващо, не разбираше какво му казва. Танцьорка? Имало ли е друга жена? Не можеше да си спомни. Беше й останал верен толкова много години въпреки нейните изневери, но като че ли започваше да си спомня, че накрая бе потърсил утеха при друга жена. Господи боже. Джейк затвори очи, разтърсен от дъното на душата си.

Не е било чисто съвпадение. Не е била съдбата. Била е Сюзан, жената, която той бе обичал… злата му, отмъстителна съпруга.

— Глупак такъв! — изкрещя Сюзан. — Аз бях! Аз те издадох тогава… и пак ще те издам! Ще го направя! Вземи ме при себе си, Джейк!

Джейк отвори очи и я загледа. После се обърна и се втурна към вратата. Бягаше… отново бягаше.

— Софи, скъпа! — извика Жак, бързайки към нея. — Виж каква тълпа! Това вече е голям успех!

— Така ли?

— Разбира се! — увери я той развълнуван и я дръпна към себе си. — Всички се възхищават на картините ти и няколко големи купувачи проявиха интерес към някои платна. Нещо повече, Луизин Хавимайър се влюби в След невинността. Каза ми, че ако я продам на някой друг, никога вече няма да купи нищо от галерията ми.