Бренда Джойс - Скандал

Той я гледаше усмихнат, с нежни, топли очи. И я въртеше все по-бързо и по-бързо. Беше превъзходен танцьор — бързоног, грациозен, уверен. Нямаше нужда Ан да знае стъпките на валса, нито да прави каквото и да е друго, освен да се остави Дом да я води. Краката им сякаш не стъпваха по земята, телата им сякаш бяха понесени от буен вихър. Полите на роклята й се издуваха като балон. Останалите двойки наоколо потънаха в мъгла, изчезнаха. Музиката постепенно заглъхна. Светлините избледняха. Съществуваше само Дом. Само, единствено Дом. Той я притисна още по-плътно към себе си.

— Ан…

Устните й се разтвориха. Обзе я пламенен копнеж. Ан познаваше до болка желанието, което изгаряше цялото й тяло извечно и всепоглъщащо. И за пръв път не беше шокирана от мощта му.

Дом я прегърна още по-силно, забравил също като нея за тълпата от хора наоколо. Телата им се сляха — сърцето й тупаше до неговото сърце, краката й се движеха ведно е неговите Огън до огън, сила до нежност, желязна твърдост до копринен, мекота. Танцуваха като едно цяло.

И тогава музиката смени ритъма си. Жива, весела мелодия замени романтичните, плавни тактове на валса. Дом се спря на място, без да сваля ръка от кръста й. Вече не се усмихваше.

Очите му бяха огромни, горящи, премрежени. Ан разбра.

Ако сега се намираха в замъка Тавалон, в този момент тя щеше вече да го води нагоре по стълбите към спалнята им.

Сърцето й заби ожесточено.

Но те не бяха в Тавалон. Бяха в Хардинг Хаус, в Лондон.

Дом я отведе настрана от дансинга. Лицата от тълпата гости отново изплуваха пред погледа й. Една дама с огненочервена коса ги гледаше е нескрито възмущение. Топчест плешив мъж беше закрил устата си с ръка и оживено обясняваше нещо на стоящия до него джентълмен. Хубавичка блондинка съзерцаваше похотливо Дом и от време на време хвърляше злобни погледи към Ан. Ан реши, че няма да им обръща внимание. Тълпата се раздели на две, Всички отстъпваха встрани. Никой, бил той мъж или жена, не се, осмеляваше да се приближи до Дом Сейнт Джордж.

Ан ги презираше. Всички до един.

Внезапно тя се вцепени. Бяха стигнали до един човек, който не се отстрани от пътя им. Гледаше ги упорито, напрегнато, с потъмняло от гняв лице. Беше Патрик.

И нещо в изражението му накара Ан да залитне и да се вкопчи здраво в ръката на Дом.

— Здравей, Ан — каза Патрик. Беше застанал точно на пътя им, сякаш искаше да го препречи е тяло.

Дом продължаваше да я държи свойски през кръста и да я притиска до себе си.

— Патрик.

Патрик се обърна към Дом.

— Здравей, Сейнт Джордж.

Дом кимна.

— Всъщност, Сейнт Джордж ли казах? Това име ли използваш все още? Или има друго, с което би предпочел да се обръщам към теб?

— Кръстен съм Сейнт Джордж — кратко отвърна Дом.

— Какъв късмет за теб — каза Патрик.

— Патрик, престани, моля те — побърза да се намеси Ан.

Той я погледна.

— Забавляваш ли се тази вечер, Ан? Изглеждаш така, сякаш си прекарваш чудесно.

Ан знаеше, че не бива да го ядосва; бездруго беше достатъчно ядосан. Но поведението му я вбеси. Пръстите на Дом се впиха силно в талията й, но тя пренебрегна мълчаливото му предупреждение.

— Да. По-точно, забавлявах се. Преди да се появиш ти с грубото си държание.

Патрик се ококори невярващо, е разярено изражение. Сетне стрелна Дом с убийствен поглед, обърна им гръб и се отдалечи.

— Добре изиграно, Ан — тихо каза Дом.

Но Ан не се усмихна. Вместо това се отскубна от прегръдката му. Какво й ставаше? Отново му позволяваше да я прелъсти. Само че този път това можеше да се окаже фатално. Животът й не беше вълшебна приказка и тази разкошна, фантастична вечер бе само илюзия. В живота й нямаше романтика, имаше само жестока, студена, грозна действителност. Прекалено опасно бе да се чувства добре с Дом, да се поддава отново на обаянието му. Не се съмняваше нито за миг, че той пак ще разбие сърцето й.

— Дом, бих искала да се прибера у дома.

Той трепна.

— Невъзможно е.

— Разбира се, че е възможно. Нямам нищо против да изчакам, докато дойде каретата — умолително каза Ан.

— Имам нужда от теб, Ан — промълви Дом. — Имам нужда да си тук, до мен.

Тя се вцепени.

— Моля те, остани. — Погледите им се срещнаха. — Не ме оставяй — каза той.

Фелисити се усмихна на отражението си в огледалото, поставено над бялата мраморна тоалетна масичка, сетне нацупи капризно устни. Когато свърши е гримасите, тя отвори обсипаната си с мъниста мрежеста чантичка и извади кутийка с руж. Нанесе малко от него на устните си, огледа се критично, после начерви и бузите си. Накрая се усмихна отново, доволна от това, което виждаше в огледалото, и приглади тъмнорозовия си сатенен корсет. Обичаше сладострастното усещане, което й даваше допирът до хладната материя, затова плъзна още веднъж ръка по корсета си. Зърната на гърдите й настръхнаха.