Бренда Джойс - Скандал

Две дузини каменни колони поддържаха високия, сводест таван. В основата на всяка от тях бяха гравирани изящни фигури, изобразяващи различни библейски сцени. Ан видя току пред себе си Ноевия ковчег и се усмихна, сетне вдигна очи нагоре. Върховете на колоните бяха увенчани с множество ангели с тромпети.

Тя насочи вниманието си отново към тълпата от хора. Тук очевидно всеки познаваше всеки. Отвсякъде долитаха поздрави, смях и весели разговори. Но никой не се доближаваше до нея и Дом въпреки че всички ги бяха видели и продължаваха да ги зяпат. Любопитно. Ан се извърна към Дом. Той също гледаше към тълпата.

Този път беше успяла да го хване неподготвен. Изражението му бе все така непроницаемо, но високо на скулите му бяха избили две малки червени петънца.

Значи Дом се чувстваше не по-малко унизен от нея. Сърцето й се сви.

Той се обърна рязко към нея и впери поглед право в очите й.

— Всички те са толкова ужасни. Поведението им е непростимо — промълви Ан.

— Нима?

— Разбира се!

— Веднъж ти ми каза, че моето поведение е непростимо. — Гледаше я изпитателно.

Ан стисна чашата си.

— Да, казах го.

— Щом ти не можеш да ми простиш грешките, които съм и извършил, защо очакваш другите да ми простят това, че съм самозванец — грях, който е не по-малко ужасен?

Тя облиза устни, търсейки отчаяно отговор.

— Ти си изцяло отговорен за онова, което ми причини, но нямаш никаква вина за произхода си.

Дом продължаваше да я гледа в очите.

— Аз искам твоята прошка, Ан. Искам да ми простиш за всичко.

Ан остана безмълвна, неспособна да проговори. Отпи нервно от шампанското си, сетне отново вдигна очи към него. Златистият му поглед бе съвсем открит. Омагьосващ.

— Няма жена, която да може да се изчервява по-хубаво от теб — измърмори той.

— Недей — чу Ан собствения си глас.

— Защо? — предизвикателно попита Дом.

Ан отчаяно се мъчеше да подреди разпилените си мисли. Тази вечер имаше чувството, че е попаднала във вълшебна приказка и съзнаваше, че се намира в опасност. Забрава, прошка — и двете бяха еднакво опасни, прекалено опасни. Не можеше от ново да позволи на страстта да я ръководи.

— Вече не можем да се върнем назад — пресипнало каза тя.

— Защо не? Очакваш другите да проявят великодушие към мен. Но ти си моя съпруга. Аз искам твоето великодушие, Ан. Останалите да вървят по дяволите. — Очите му заблестяха гневно.

Прииска й се да запуши уши, да побегне.

— Караш ме да се чувствам така, сякаш аз съм те предала.

— Чудесно.

Погледите им се срещнаха. И за кой ли път Ан откри, че е неспособна да отмести очи. Лицето на Дом беше мрачно.

— Ан, съжалявам. Съжалявам за всичко. Какво трябва да сторя, за да спечеля прошката ти?

Тя усети, че не й достига въздух. Пулсът й бучеше в ушите.

— Това, което трябва да спечелиш, не е прошката ми, Дом. А моето доверие.

Той остана безмълвен.

Ан се озърна и видя многобройните погледи, вперени в тях. Помежду им бе легнало напрегнато мълчание. Тя погледна крадешком към Дом, забеляза стиснатата му челюст и потъмнелите му очи, и отново изпита усещането, че тя е тази, която върши предателство спрямо него, а не обратното. А това бе пълно безумие.

— Много добре, Ан — каза накрая Дом.

Ан въздъхна. Погледите им се срещнаха. Но той не каза нищо повече, затова тя отново огледа зяпачите, които стояха полуизвърнати към тях и почти не правеха опит да прикрият любопитството си.

— Някой въобще ще дойде ли да поговори е нас?

— Съмнявам се. Напълно непростимо е да си копеле, а да парадираш навсякъде, че си херцогски наследник.

— Тогава какво ще правим?

— Няма да им обръщаме внимание. Ще се преструваме, че не ни пука. — Гласът му се снижи. — Ще се преструваме, че сме лудо влюбени един в друг.

Ан се вцепени. Погледът му я изгаряше.

— Н-не… не мисля, че това е много добра идея.

— Защо? — Той взе чашата от ръката й и я подаде заедно със своята на един слуга. — Танцувай с мен.

Това не беше покана. Нито пък й бе оставена възможност да отговори. Дом просто я отведе до дансинга и я взе в обятията си. Оркестърът свиреше валс — танц, който кралицата бе одобрила съвсем наскоро. След миг Ан вече се носеше по паркета. А имаше чувството, че се носи във въздуха.

Беше като магия. Ръцете на Дом бяха силни, стъпките му — уверени. През живота си тя бе танцувала всичко на всичко един-два пъти, но сега бе съвсем различно. За пръв път беше в толкова фантастичен бален салон, за пръв път носеше дрехи и бижута, достойни за принцеса, за пръв път танцуваше в прегръдките на мъж като Дом.