Виктор Пелевин - Шлемът на ужаса (Креатиф за Тезей и Минотавъра)

Отговор:

„Шлемът на ужаса разчленява единственото, което съществува, на множество, което не съществува. Но тъй като шлемът на ужаса изобщо не е онова единствено, което съществува, той също се явява множеството, което не съществува. А това, което не съществува, може да влиза във всякакви мислими и немислими взаимоотношения със себе си, доколкото тези взаимоотношения така или иначе не съществуват никъде, освен в шлема на ужаса, който всъщност не съществува.“

Въпрос:

„Значи ли това, че в шлема съществува друг шлем, в другия трети и така до безкрайност в двете посоки?“

Отговор:

„Някой, наречен А, може да е част от шлема на ужаса, носен от В, а някой, наречен В, в същото време може да е част от шлема на ужаса, носен от А. Това представлява абсолютна безкрайност в двете посоки, при което двамата често са добри хора.“

Въпрос:

„Молба да кажеш нещо за плитката“

Отговор:

„Колкото по-дебела и по-дълга, толкова на девойката е по-мила.“

Nutscracker

Всичко си е съвсем логично.

Ariadna

Въпрос:

„Как работи лабиринт-сепараторът?“

Тук ето какво стана. Джуджето надраска отговора си по-бързо, отколкото аз написах въпроса. Изчака ме, хвърли листа на горния плот и започна да го завърта. Но на средата се спря и ме попита с мил гласец: „Харесва ли ти гостуването тук? Но честно!“ аз му отговорих „Не съвсем. А ако трябва да съм честна — никак не ми харесва“. Тогава той пусна плота и получих листа с отговора: „Ето така работи.“

Organizm (-:

Ясно. Good, bad, UGLI. А попита ли го защо шлемът на ужаса се казва така. Помниш ли, бях помолил?

Ariadna

Помня. Това беше последният въпрос, който успях да задам.

Organizm (-:

И какво?

Ariadna

Джуджето помоли за извинение. Каза, че временно бланките са свършили. Но обеща в скоро време непременно да отговори.

Nutscracker

И какво стана после?

Ariadna

Чухме някакъв нисък, зловещ звук, издаван от рог или тръба. А може да е било и мучене. Джуджето от изненада събори мастилницата си на пода, тя се разби и до масата се образува голяма синя локва. Каза, че господарят му го вика на помощ и хукна. За сбогуване ми извика, че е възможно скоро да се пролее кръв, но тя ще бъде отмъстена.

Nutscracker

Кръв?

Ariadna

Да.

Romeo-y-Cohiba

Наговорихте ли се? Могат ли вече и останалите да кажат нещо?

Nutscracker

Никой не ти пречи, Ромео.

Romeo-y-Cohiba

Изолда, тук ли си?

IsoldA

Тук съм. Как се прибра вчера, животно такова?

Romeo-y-Cohiba

Защо животно?

IsoldA

А как да те нарека след това?

Romeo-y-Cohiba

След кое?

IsoldA

След начина, по който се държа.

Romeo-y-Cohiba

Аз? Аз? И как съм се държал?

IsoldA

Не се прави на глупак!

Romeo-y-Cohiba

Може би не пред всички?

IsoldA

От тях се притесняваш, а от мен не? Отгоре на всичко и питаш как си се държал? Добре, ще ти отговоря. Като тъпо животно, ето така. На всичко отгоре, безкрайно нагло и извратено животно, уверено в безнаказаността си.

Romeo-y-Cohiba

Виж ти! Виж ти, значи? Тогава и аз имам какво да ти кажа. От вчерашната ти отвратителна шега се чувствам, все едно са се изплюли отгоре ми. Имам усещането, че в душата ми са впръскали някаква гадост, от която главата ми се размътва, та чак не ми се живее.

IsoldA

Що се отнася до впръсканата гадост, от която не ти се живее, улучи право в десетката. Пръстите ми не биха дръзнали да напишат това. Макар че се чувствам точно по този начин. Не съм предполагала, че през такава малка дупка…

Romeo-y-Cohiba

Достатъчно. Не ми се иска последното, което ще чуеш, тоест ще видиш, от мен да е тази гадна ругатня Затова спри. Забеляза ли, че вчера дълго отсъствах? Знаеш ли защо? Първоначално не можех да открия пътя, някой бе подменил всички знаци, които бях оставил на кръстовищата. Заблудих се и попаднах на място, където не бях стигал досега. Бе задънена улица, в чийто край имаше старомодна червена телефонна будка с британския герб. Както едно време в Лондон. Влязох вътре. Там имаше табелка с адрес: Hampton Court Maze, Blind Alley №4, East. Под адреса с молив бе написан телефонен номер и линията никога няма да се освободи. Но всеки път, когато набирах номера, вярвах за миг, че ей сега ще чуя гласа ти. Лозолда. Legalita. И тази надежда, това моментно замиране на душата, което усещаш на пистата за ски скокове, преди да полетиш от ръба на трамплина в мъглата, всичко, което можех да почувствувам, докато телефонната шайба се върне на мястото си, нежно набирайки последната цифра на твоя фалшив номер, преобърната безкрайност — ето това бе щастието. Осмица — две нежни устенца едно под друго и леко размазаната линия на храсталака през прашното стъкло…