Ф. Уилсън - Крепостта

— Готов ли си да станеш богат? — той запали лампата и я приближи към отвора. Нищо освен мрак не се виждаше вътре.

— Винаги готов — отвърна Грюнщад. — Кога започваме да броим парите?

— Веднага щом се върна — Лутц нагласи пламъка, след това се пъхна в тесния отвор, като тикаше лампата пред себе си. Беше в нещо като каменна шахта, извита леко надолу… и дълга не повече от няколко метра. Шахтата завършваше с друг каменен блок, съвсем същия като предишния, който им бе отнел толкова много време и усилия. Лутц приближи лампата към него. Този кръст също приличаше на златен.

— Подай ми щика — прошепна той и протегна ръка назад, към Грюнщад.

Грюнщад пъхна дръжката на ножа в ръката му.

— Какво има?

— Задънена улица.

За миг Лутц бе овладян от разочарование. Шахтата бе толкова тясна, че човек с мъка се движеше в нея. Невъзможно бе да издърпат и втория камък като първия. Ще трябва да се събори цялата стена, а за това помощта само на Грюнщад не стигаше, с колкото и нощи да разполагаха занапред. Не знаеше какво да стори, но трябваше по някакъв начин да задоволи любопитството си. Ако и този кръст се окажеше от злато, поне щеше да знае, че е на прав път.

Той се завъртя, пъхтейки от теснотията и заби острието на щика в кръста. Металът подаде с лекота. Но което бе още по-странно, камъкът под него започна бавно да се плъзга назад и встрани, сякаш беше закачен на панти. Обхванат от внезапно въодушевление, Лутц натисна камъка назад, за да открие, че е имитация, дебела не повече от няколко сантиметра. Плочата се отдръпна почти без никакво усилие и от отвърстието пред него полъхна хладен, застоял въздух. Мракът отвъд бе още по-непрогледен. Нещо в този мрак накара да настръхнат космите по гърба и ръцете му.

Студено е, помисли си той, но не е само студа.

Той подтисна надигащите се в него опасения и пропълзя напред, като побутваше лампата по гранитния под на шахтата. В мига, когато премина през отвора, пламъкът започна да угасва. Не потрепваше, нито пък димеше вътре в стъклената кухина, така че причината едва ли беше в някое въздушно течение. Просто светлината бе започнала да избледнява, да се смалява върху фитила. Мина му през ум, че може би причината е в отровен газ или нещо подобно, но въздухът не миришеше на нищо, нито пък имаше някакви затруднения с дишането, дразнене в гърлото и очите.

Най-вероятно газта на лампата беше на свършване. Лутц придърпа лампата за да провери и почти веднага пламъкът се усили и светлината блесна ярко като преди малко. Той разклати стъкленицата и почувства плискащата се вътре течност. Газ имаше предостатъчно. Озадачен, той отново побутна лампата напред и също като преди пламъкът започна да се смалява. Колкото по-навътре в тясното пространство проникваше, толкова по-малък ставаше този пламък. Нещо не беше наред тук.

— Ото! — извика той през рамо. — Завържи колана за крака ми и дръж здраво. Слизам надолу.

— Защо не почакаме до утре… тогава ще е по-светло?

— Да не си луд? И другите да научат! Всеки ще иска да получи по нещо, а капитанът току виж взел цялото съкровище! Ние го намерихме, а на края нищо няма да остане за нас!

— Тази история хич не ми се нрави — в гласа на Грюнщад се долови колебание.

— Какво има, Ото?

— Не със сигурен. Просто не мога да остана тук повече.

— Стига си дрънкал като някоя старица! — изсъска Лутц. Тъкмо сега не беше време за отпускане. Той самият също изпитваше безпокойство, но само на няколко сантиметра от него се таеше цяло едно богатство и нямаше намерение да го остави на никого. — Завържи колана и дръж здраво! Ако шахтата стане още по-стръмна не искам да се плъзна надолу.

— Добре — чу се неохотният отговор. — Но побързай.

Лутц почака, докато усети, че коланът се стяга около крака му и после отново запълзя в тъмната шахта, тикайки лампата отпред. Внезапно го завладя тревога. Движеше се с максимална за тясното пространство скорост. Когато главата му премина през отвора, светлината на лампата вече се бе превърнала в едва забележимо мъждукане… човек би си помислил, че светлината е нежелана тук и мракът я притиска навътре към източника й.

Лутц придвижи лампата още няколко сантиметра напред и пламъкът изведнъж угасна. В този момент той изведнъж осъзна, че не е сам.

Нещо тъмно и студено също като шахтата, в която бе попаднал се беше пробудило съвсем близо до него. И това нещо бе гладно. Лутц почувства, че трепери неудържимо. Ужас разкъсваше червата му. Опита се да пропълзи назад, да измъкне раменете и главата си, но се беше заклещил. Сякаш шахтата го бе притиснала в обятията си и го стискаше безпомощен в мрака, който бе толкова непрогледен, че не можеше да каже къде е горе и къде — долу. Прониза го непоносим студ и с него дойде страхът, Лутц усети, че губи разсъдък. Отвори уста — искаше да извика на Ото да го изтегли обратно. Студът проникна в гърлото му и викът му се превърна в ужасен писък.