Ф. Уилсън - Крепостта

Или пък друг метал?

Лутц дръпна шмайзера от скута си и го подпря на стената. После свали щика и се приближи до набелязания кръст. В мига, в който острието докосна блестящия метал, той почувства, че е открил нещо важно. Металът беше мек… съвсем мек и жълтеникав, каквото е само чистото злато.

Ръцете му трепереха, докато забиваше острието все по-надълбоко между скалата и метала. Най-сетне почувства, че върхът опира в нещо твърдо. Натисна по-силно, но ножът не помръдваше. Значи бе стигнал до основата на вградения кръст. Сигурен бе, че с минимални усилия ще успее да го измъкне от леглото му. Лутц стисна здраво дръжката и бавно започна да усилва натиска. Усети че нещо поддава и спря да види какво.

Проклятие. Закалената стомана на щика беше прерязала мекия златист метал. Опита се да промени посоката на прилаганата сила, но металът продължи да се огъва, да се разтяга и изведнъж… камъкът помръдна.

Лутц измъкна щика и огледа внимателно каменния блок. Нищо особено, широк около две стъпки, висок стъпка и половина и сигурно една стъпка в дълбочина. Подобно на съседните блокове не беше циментиран, само че сега, за разлика от тях се подаваше на няколко сантиметра от стената. Войникът стана и премери разстоянието до вратата отляво, после влезе в близката стая и измери отвътре разстоянието до същата стена. Повтори процедурата от другата страна, в стаята отдясно на разхлабения камък. Няколко прости аритметични действия показаха известна разлика. Броят на стъпките не съвпадаше.

Зад тази стена се намираше широко затворено пространство.

Задъхан от вълнение, Лутц се вкопчи в помръдващия блок и го задърпа трескаво. Но колкото и да се опитваше, не можеше да го отдели от стената. Мразеше дори самата мисъл, но трябваше да признае, че без чужда помощ няма да се справи. Налагаше се да повика още някой за съучастник.

Ото Грюнщад, който патрулираше горе представляваше най-изгодния избор. Винаги беше готов да спечели някоя и друга марка. А тук едва ли ставаше дума за нещо дребно. Зад дебелите стени се беше затаило папското съкровище. Лутц беше сигурен в това. Почти долавяше дъха му.

Той остави шмайзера и щика до стената и се затича нагоре.

— Побързай, Ото!

— Но все още не знам за какво става дума — отвърна Грюнщад като се тътреше зад него. Беше значително по-едър на ръст от Лутц и въпреки нощния хлад на челото му блестеше пот. — Не бива да напускам поста си. Ако ме хванат…

— Няма да ни отнеме повече от минутка. Най-много две. Ето тук, наблизо — увери го Лутц.

След като задигна една газова лампа от склада, той буквално издърпа Грюнщад от поста му, като не спираше да бърбори за някакво съкровище, за доживотно богатство и че никога вече няма да се налага да работят. И Грюнщад го последва, като пеперуда, омагьосана от блясъка на светлината.

— Виждаш ли? — рече Лутц и посочи подаващия се камък. — Ето, по-напред е.

Грюнщад коленичи и огледа от близо извития кръст и камъка с неравни, издраскани стени. После взе щика на Лутц, пъхна го под кръста и натисна. Металът се огъна като масло.

— Прав си, злато е — прошепна той. Лутц едвам се сдържа да не го ритне, искаше му се да изкрещи, че трябва да бързат, но трябваше да остави Грюнщад сам да се увери. Наблюдаваше го, докато дебеланкото проверяваше близките кръстове. — Всички останали са от мед. Този е единственият, който струва нещо.

— И камъкът под него е разхлабен — добави Лутц забързано. — А отзад има кухина широка шест стъпки и Бог знае колко дълбока.

Грюнщад вдигна глава и се ухили. Заключението идеше от само себе си.

— Да започваме!

Като си помагаха и работеха заедно, двамата напредваха доста бързо, но не толкова, колкото очакваше Лутц. Каменният блок се люшкаше наляво и надясно, разширявайки все повече отвора, но и след петнадесет минути не се подаваше кой знае колко от стената.

— Чакай, — рече задъхано Лутц. — Това нещо е поне една стъпка дълбоко. Ако продължаваме така няма да ни стигне и нощта. А трябва да свършим преди следващата смяна. Да опитаме да извием кръста още малко напред. Имам една идея.

С помощта и на двата щика те успяха да извият ствола на кръста по средата, толкова, колкото Лутц да подпъхне отдолу своя кожен войнишки колан.

— А сега да дърпаме!

Грюнщад отвърна с уморена усмивка. Беше доста притеснен от факта, че е напуснал поста си.

— Хайде по-бързо — кимна той.

Двамата опряха с крака в стената, вкопчиха ръце в колана и извиха плещи назад, срещу съпротивата на упорития камък. С пронизително протестно изскърцване, камъкът се раздвижи и бавно се плъзна напред. После изведнъж излезе навън. Избутаха го встрани и Лутц затършува за кибрит.