Ф. Уилсън - Крепостта

Войната… сега изглеждаше толкова далеч. Отново си спомни за намерението си да подаде оставка. През деня бе успял да отблъсне тази мисъл на заден план, но с настъпването на нощта тя отново бе приковала вниманието му.

Не биваше да се отказва сега, когато страната имаше нужда от него. А и какво би могъл да предприеме тук, в този затънтен край, от който Берлин бе толкова далече. Това означава да решават съдбата му в негово отсъствие. Знаеше добре какво мислят — ако не влезеш в Партията край на кариерата, край на всичко. Цял живот ще гниеш в дупка като тази.

Може би трябва да изчака края на войната. Тази пролет стават двадесет и пет години откакто е в армията. И както вървят нещата нищо чудно да реши, че четвърт век служба е съвсем достатъчен. Хубаво ще е да се върне у дома, при Хелга, да заживее с момчетата и да усъвършенства работата с четка сред пруските пейзажи.

И все пак… армията толкова дълго е била негов дом, не можеше да повярва, че вечно ще е във властта на нацистите. Ако можеше да издържи докато дойде краят им…

Той отвори очи и се загледа в мрака. Макар че отсрещната стена не се виждаше, представяше си съвсем ясно вградените в нея кръстове. Не беше вярващ, но долавяше някакво странно спокойствие, излъчващо се от тях.

Това го наведе на мисълта за инцидента днес следобед. Колкото и да се опитваше, Вьорман не можеше да се отърси от страхът, който го бе пронизал, докато наблюдаваше онзи войник — как му беше името — Лутц — да изтръгва кръста.

Лутц… редник Лутц… с този човек ще си имам неприятности… най-добре да наредя на Остер да го държи под око…

Докато заспиваше, зачуди се дали ще го споходи кошмарът, за който говореше Александру.

Крепостта

Сряда, 23 април

03.40

Редник Ханс Лутц стоеше облегнат на каменната стена, под едва мъждукащата крушка, самотна човешка фигура в средата на бледо-жълтеникавия светлинен кръг на пода. Той придърпа от цигарата, после разкопча и свали каската, под която щръкна русолява, разчорлена коса. Лицето му имаше невинен, детински изглед. Лутц се протегна, беше уморен, боляха го всички стави. Единственото, за което мечтаеше бе да се отпусне в леглото поне за няколко часа и да потъне в забрава. Би легнал дори тук, на пода в подземието, стига да беше поне малко по-топло.

Но не биваше да го прави. И без това вече го бяха наказали да дежури всяка нощ, какво ли щеше да стане, ако го хванат, че спи на пост. Не беше изключено капитан Вьорман да прескочи насам, за да го провери. Не биваше в никакъв случай да се предава на умората.

И как можа капитанът да се появи точно в онзи миг, днес следобед? Още щом пристъпи прага на крепостта, Лутц все не можеше да откъсне очи от тези кръстове. И най-накрая не издържа на изкушението. Приличаха на излети от злато и сребро, но това беше невъзможно. Трябваше да провери, а ето че само си навлече беля.

Е, поне задоволи любопитството си — нито бяха от злато, нито от сребро. Само че подобно разкритие едва ли заслужаваше цяла седмица да кисне на този гаден пост.

Той стисна цигарата в шепи за да постопли замръзналите си ръце. Боже, колко студено бе само! Със сигурност по-студено отколкото отвън, на стената, където патрулираха Ернст и Ото. Още преди да дойде, Лутц предположи, че в подземията ще е доста хладно. Донякъде се надяваше, че ниската температура ще го държи буден и свеж, а и нямаше нищо против това, да остане насаме.

Защото Лутц все още не беше изгубил надежда, че в крепостта е скрито папското съкровище. Имаше твърде много на пръв поглед незабележими неща, които навеждаха на тази мисъл. Едно от тях, бяха самите тези кръстове — това не бяха добре познатите, симетрични малтийски кръстове и все пак бяха кръстове. И наистина приличаха на излети от злато и сребро. После, нито една от стаите не беше мебелирана, което означаваше, че не са предназначени за обитаване. А още по-странно бе, че крепостта беше поддържана в идеален вид. Тоест, за това плащаше някаква организация и то от векове насам, без прекъсване. ВЕКОВЕ! Познаваше само една организация, която да притежава подобна сила, възможности и търпение да го върши — католическата църква.

За Лутц вече нямаше никакво съмнение — крепостта крие в себе си съкровището на Ватикана.

Сигурно ще е някъде наблизо — в стените или под краката му. И той ще го намери.

Лутц разгледа внимателно стената на другия край на коридора. Тук, в подземието, кръстовете се срещаха още по-начесто и както онези горе си приличаха досущ, с изключение на най-левия, в края на редицата, където светлината се губеше. Имаше нещо особено в начина, по който се отразяваше сиянието от крушката в повърхността му. Игра на светлината? Или различна полировка?