Пол Виалар - Под черния флаг

— Сега пък си позволяваш да командуваш екипажа на друг капитан — каза Лоран яростно. — Ако искаш сандъка, ела да го вземеш! — и той също извади сабята си.

Застанали един срещу друг, те се предизвикваха. Другите забравиха приближаването на испанския флот и образуваха кръг наоколо.

— Дори да се откажеш от тази плячка, няма да те оставя, преди да съм те наказал — каза Лоран, като се впусна напред. — Много стана!

Той размаха оръжието си, а ван Хорн отпусна своето. Двамата капитани стояха лице срещу лице. Единият беше висок и хубав, с голяма слава и обаяние зад себе си. Другият беше нисък и мургав, но по именитост не му отстъпваше. Известно бе какво означаваха такива двубои: единият трябваше да отстъпи пред другия, след като загуби живота си или бъде ранен така, че да не може да стане. Никой обаче в момента не оплакваше бъдещия изход на боя, тъй като той бе предизвикан от свада, която можеше да бъде разрешена само с кръв. В момента, когато обезумелият от гняв ван Хорн произнесе думата „крадец“, която не се понасяше от флибустерите, стана ясно какво може да се очаква.

— Ето — изкрещя Лоран, — ето как ще отмъстя за нанесената ми обида! — и изведнъж той се хвърли напред с насочена сабя.

Оръжието така точно засегна ван Хорн, че той не можа да отвърне. Смъртно ранен, холандецът се строполи, облян в кръв. Присъдата обаче бе изпълнена и с изключение на тези, които се заеха да вдигнат тяло-то, никой друг не му обърна внимание. Робитай, Варас и другите поеха сандъка, който за миг бяха поставили на земята, и се отправиха към лодката, където го натовариха. Заловиха се да гребат мъжки и скоро след това корабът на Лоран отнасяше вече сандъка. Раненият ван Хорн беше останал на брега, очаквайки заслужения си край.

Лоран се отправи с пълен ход към изхода на пристанището. Тъкмо пристигаше, когато забеляза на хоризонта силуетите на два големи испански кораба, очакващи бегълците. Трябваше да се пробие път.

— Готови за бой! — заповяда капитанът.

Всеки застана на своя пост, за да брани живота си, а заедно с него и богатствата. Флибустерите предпочитаха да умрат, отколкото да изоставят заграбената плячка. Ренжар и Тиебо работеха при платната Имаше хора и при топовете, които отляво и отдясно бяха насочили към всеки от неприятелските кораби.

Испанските галеони се приближиха. За щастие обаче Лоран съумя да се възползува по-добре от променения вятър и запази известно разстояние между себе си и врага. Неприятелските кораби бяха красиви и добре въоръжени, както повечето кораби от испанския флот. Лоран скоро разпозна от дясната си страна адмиралския кораб „Капитана“. Той бързо слезе, за да поощри стрелците от десния борд.

— Приятели мои — изкрещя той, — целете се точно! Стреляйте в голямата мачта. От вашата стрелба зависи спасението на целия флот. След нас идват всички останали: Грамон — заместник на предателя ван Хорн, Жюнке, Мишел и всички приятели.

Той се качи отново на капитанския мостик. Ето че испанските кораби са вече съвсем близо, забелязват се всички техни подробности. Тогава Лоран отсъди, че ще победи онзи, който нанесе първия удар. Не биваше да се чака повече. Тъй като познаваше стрелците си, прецени разстоянието за добро и заповяда:

— Огън!

Над морето прокънтяха гърмежите на четиридесет бронзови дула. Лоран изпревари врага с може би само няколко секунди. Дързостта му бе възнаградена. Щом се разпръсна димът от залпа, а това стана бързо поради силния вятър, флибустерите видяха „Капитана“ и разбраха, че са победили. Голямата мачта на Противниковия кораб бе прекършена и висеше плачевно надолу. Платната му бяха повалени и се влачеха по вълните. От левия борд се виждаше, че и другият испански кораб е тежко пострадал.

С високо вдигнат флаг Лоран премина между двата обезвредени галеона. Проехтяха радостните възгласи на неговия екипаж. Целият флот на флибустерите плуваше зад него, отнасяйки към остров Ла Тортю нова слава и големи богатства.

Докато се връщаха, натоварени с големи богатства, Жан се чувствуваше доволен. Това бе същият живот, от който бе вкусил при първото си морско пътуване и който му харесваше повече от всеки друг. Младежът беше отново моряк — тази професия винаги го бе привличала. Сега обаче не беше вече жалък кадет, подчинен на капитан Флавиен, а равен на другите, които го окръжаваха и които му засвидетелствуваха едно сурово, но здраво приятелство, като на „брат от крайбрежието“. Така се наричаха помежду си тези, които плуваха под черен флаг, украсен с пясъчен часовник и череп.