Пол-Лу Сюлицер - Картел

— Мравките — вложители едва-що започват работа. Тук идват само най-сигурните от тях. Повечето „зареждат“ в специални пунктове в различни градове. Все така в името на разпределението на риска.

— Колко Мравки общо?

— Само за депозитите и в сектора, включващ единайсет американски щата и Канада — Център, две хиляди сто и петдесет. Всички са женени и имат деца — това е най-важният критерий при подбора им. Така се контролират по-лесно.

Всеки от тях прави дневно пет вложения, а понякога, но по-рядко, шест или седем. Може да се каже, че седмично се реализират средно двайсет и шест депозита. Или двеста петдесет и осем хиляди и седемстотин долара, умножени по две хиляди сто и петдесет…

— Петстотин петдесет и шест милиона, двеста и пет хиляди — каза машинално Макартър, който бе направил изчислението съвсем неволно. — Всяка от вашите Мравки депозира дневно трийсет и пет хиляди петстотин трийсет и пет долара и седемдесет и един цента и четири десети.

— Умножени по две хиляди сто и петдесет за десет работни дни…

Този път Макартър премълча. Следеше с поглед една от Мравките долу — дребен мъж, чийто единствен отличителен белег беше липсващият показалец на лявата му ръка.

Така че цифрата обяви Лодегър, след като прибегна до помощта на джобния си калкулатор:

— Седемстотин шейсет и четири милиона седемнайсет хиляди осемстотин и петдесет.

На долния етаж дребният, мургав, мустакат и набит мъж напъха в една платнена торба петте пачки и списъка на петте банки, в които трябваше да внесе парите, и излезе.

— Случвало ли се е някоя от вашите Мравки-вложители да се опита да присвои парите?

— За последните четиринайсет месеца се престрашиха двама — разсмя се Лодегър. — Хората на Ел Сикарио ги откриха, при това не само тях, но и семействата им.

— С колко… да речем контрольори разполага Ел Сикарио?

— Ще трябва да го попитате лично при следващата ви среща. Нямам никаква представа. Знаете колко държи на независимостта си. В момента долу имаме приблизително деветстотин милиона долара, тъй като току-що започваме разпределението. Искате ли да слезем?

— Подробностите не ме интересуват — отвърна Макартър.

Казва се Пабло Моралес. През 1962-ра, след като напуска Сантяго де Куба и влиза в Съединените щати през Доминиканската република, не пожелава да се установи във Флорида. Един първи набег на север, в който го придружава брат му Раул, го отвежда в Детройт, където успяват да намерят работа — първо в кухнята на един псевдомексикански ресторант, след това в завод за автомобилни резервни части. Точно там при злополука загубва левия си показалец. Шест години по-късно, придобили вече американско поданство, двамата успяват да отворят малка авторемонтна работилница в Саут Бенд, Северна Индиана.

Десетина години съумяват да свързват двата края. После Раул умира, убит по погрешка при полицейска акция. Годината е 1982-ра. Пабло поема на плещите си отговорността не само за своето семейство, състоящо се от четири деца, но и за това на снаха си и петте си племенника и племенници. Продава гаража и купува бакалница в Кеноша, приблизително на половината път между Чикаго и Милуоки, на брега на езерото Мичиган. След като среднощни скитници нападат девет пъти магазина му, един ден го навестява непознат мъж, който говори испански и го пита дали би искал да спечели повече пари. „Наблюдаваме ви от много дълго време — казва мъжът. — Вие сте почтен и уважаван гражданин. Женен сте, възпитавате десет деца, но сте преди всичко човек, на когото може да се има доверие.“ През почти четвъртвековното си пребиваване на американска земя Пабло Моралес никога не е имал разправии с полицията, като се изключи денят, когато полицаите идват да му съобщят, че по погрешка са застреляли брат му, а след това и случаят с деветте въоръжени обира, заради които систематично, но напълно безрезултатно, е подавал жалби. Отговаря „не“ на посетителя си. Той обаче идва отново и го уверява, че никога няма да му бъде поверено нещо, което — дори и в случай, че го арестуват и претърсят — би могло да го компрометира; всъщност просто ще заработва допълнително в свободното си време, като за всяка изпълнена поръчка ще получава петдесет долара.

Нека размисли. Единственото, което ще му се налага да прави, е да получава малко под десет хиляди долара и да ги внася на сметка, специално открита на негово име в предварително посочена му банка, сетне да подписва документ, изискващ от банката да прехвърли цялата сума — без петдесет долара, които може да изтегли и да задържи — на друга сметка, която също ще му бъде посочена. Пабло не задава въпроси. Посетителят му няма вид на човек, на когото се задават въпроси. За три месеца Моралес изпълнява двайсетина поръчки, след което взема окончателно решение: при осъществени от десет до дванайсет депозита седмично той вече печели двойно повече, отколкото му донася бакалницата, така че благоразумно й назначава управител ако не за друго, то поне за да може да обясни на данъчните власти произхода на парите си.