Пол-Лу Сюлицер - Картел

Дълго време Лодегър бе одобрявал със свирепо задоволство всички стъпки, които „онези“ предприемаха „там“. Нямаше нищо по-полезно от убийството на няколко съдии, полицаи или военни, претендиращи, че се борят срещу наркотрафика, за да се успокоят духовете и да се даде на всички да разберат кой командува. Дори екзекуцията на един кандидат за президент на републиката му се бе сторила напълно благоразумна мярка.

Но ето, че започваше да питае известни съмнения. Може би „те“ бяха отишли малко по-далеч от допустимото.

И почти успя да убеди сам себе си, че при сегашните обстоятелства елиминирането на Гантри и на цялата му шайка наистина може да бъде отложено.

— Отивам да си легна, Бърт. Смени ме. Обади ми се, ако има нещо важно…

— Никакъв проблем. Лекувай се.

Съсман намираше начин да си тананика „Олд Мен Ривър“ и едновременно с това да нагъва един отвратителен хотдог, натъпкан с горчица и лук. Лодегър едва не повърна. Тръгна си. В кантората цареше спокойствие. И напълно обяснимо: невероятно силните августовски горещини действаха буквално парализиращо. Към това се прибавяше и фактът, че от две-три седмици постъпленията от вече изпрани пари бяха значително по-малки от обикновено — може би резултат от събитията в Колумбия, а може би оня негодник Макартър започваше постепенно да се дистанцира! Грипът взе връх над пристъпа на омраза. Още повече, че стомахът му гореше след всички лекарства, които бе изгълтал от сутринта. След дълго чакане, което го изнерви още повече и засили неразположението му, най-сетне успя да хване такси и тутакси влезе в разпра с шофьора, който пушеше някаква гадна пура.

Но много скоро щеше да бъде в леглото си. В съвършено пустия мезонет. Манди и децата заминаха на вилата в Мейн още с първите големи горещини и всички прислужници бяха в отпуск. За Лодегър август имаше предимството, че му осигуряваше спасителна самота.

Наложи му се буквално да се бори с вратата, докато я отвори, тъй като едва се държеше на краката си. И още с влизането забеляза, без отначало да си даде сметка точно за какво става въпрос, трите куфара, оставени насред хола.

— Манди?… Какво правиш тук?

Никакъв отговор. Но нямаше съмнение, че това беше багажът на Манди.

Понечи да тръгне към стаите, когато изневиделица до ушите му долетя тракането на пишещата машина. Какво ли е наумила пак тази долна мръсница, за да ми къса нервите?

Влезе в кабинета си и застина на място. Слабият мургав мъж, който въпреки горещината носеше риза с дълги ръкави (предишния ден Лодегър лично бе изключил климатичната инсталация), му се усмихна.

— Жена ви наистина е тук, Карлос — каза той. — Децата ви са все така в Мейн и са много добре. Познахте ли ме?

Споменът изплува в замъгленото съзнание на Лодегър.

Бяха се срещнали „там“, може би преди четири-пет години.

— Да.

Мъжът стана и се отдръпна от пишещата машина — в нея беше поставен лист, върху който бяха написани няколко реда. Приближи се до Лодегър. Движеше се смайващо мудно, като в забавен филмов кадър.

— Карлос, тази сутрин жена ви отговори на вашето телефонно обаждане и взе първия самолет.

— Какво се е случило с нея?

— Това, което й се пишеше много отдавна: вие я удушихте.

Ножът изскочи като по магия и се опря в гърлото на Лодегър.

— Наричат ме Убиеца, Карлос. Идвам от „тяхно“ име и изпълнявам „техните“ заповеди. „Те“ ми заръчаха да ви предам, че вече от седмица във ваша памет се чете заупокойна литургия и че това ще продължи една година. Моите най-искрени съболезнования.

— Ние работим за господин Гантри. Не се нервирайте, ако обичате — избъбри мъжът, когото Лавиолет държеше в лявата си ръка, притискайки го към стената на един от коридорите на монреалското летище на петдесет сантиметра от пода.

— Прегледай документите им, Зенаид.

Тя ги пребърка и намери разрешителните им на частни детективи.

— Да ги беше пуснал, Франсоа-Ксавие.

Гигантът разтвори пръсти и двамата отново влязоха в контакт със земята.

— Моля да го извините — усмихна им се Зенаид. — Той просто не си знае силата. И докога възнамерявате да ни следвате?

Обясниха й, че в заповедите, които получили, не се споменавала конкретна дата, но че ако им нямала доверие, можела да се обади в адвокатската фирма „Джефри, Томази и Торнстън“ в Ню Йорк и че освен това не ги пазели само те двамата, а общо осем души. Охранителните мерки, взети още в Сингапур, били все така в сила. И щели да останат в сила, докато не получат изрична заповед от господин Торнстън. Или от самия господин Гантри, разбира се, който помолил един от приятелите си да им осигури апартамент на улица Сен Пол, в старата част на Монреал.