Пол-Лу Сюлицер - Картел

Даде им достатъчно отговори, но запази някои сведения за себе си. Все едно, че им бе предоставил всички части на даден пъзел, освен онази, без която пъзелът беше безсмислен. Тази частица щеше да задържи и нямаше да се раздели с нея по никакъв повод. Основната цел на шахматната партия, която разиграваше тази нощ, бе засега да скрие съществуването на въпросната частица. Тя беше неговата застраховка живот.

Ако не и нещо много повече.

Ако не и начинът да „ги“ постави под свой контрол.

Не се прехласвай; все още не си стигнал дотам.

Но не бе и много далече. Обзе го неописуемо чувство на тържество. „Те“ мълчаха. Дори не се бяха сетили да му предложат нещо за пиене. А и само дето не го накараха прав да стои. Едва се въздържа да не „им“ подвикне, да не избълва насреща им цялата злостна неприязън, която се бе трупала в душата му години наред.

Още не, Мак. Успокой се, моля те! Можеш да почакаш още малко!

Мъжете, които от 1978-а до 1981-ва бяха произвели и продали в Щатите сто седемдесет и четири тона кокаин, поклащаха замислено глава, за пръв път забравили високомерието си. Единият попита:

— И това ще разреши всичко, todas las cosas 47 47 Всички проблеми (исп.). — Б.пр. , Макату?

— Todas. Ако е рекъл Господ.

През цялото време „Макату“ беше говорил на испански, за да увеличи шансовете си. Бе плувнал в пот. Излезе. Отвън неколцина типове в кожени дрехи, напомнящи някогашните свободни планински ловци, играеха на зарове направо на земята. Донесоха на Макартър чашата алкохол, която бе поискал. Той я изпи бавно, след което поиска втора. Седна на един люлеещ се стол и се загледа в играчите на зарове, убеден, че всеки от тях е готов да му пререже гърлото при първия подаден знак. Малко по-надалеч забеляза петнайсетина телохранители, въоръжени с автоматични пистолети „МАС 10“, калибър 45, или така наречените „хамбургери“.

Измина около час.

— Ще ви откарам, Мак. Аз ще пилотирам. Двамата трябва да си поговорим, а височината е изключително подходяща за откровения. Между другото, все още не знам какво сте „им“ казали, но „те“ са доволни. Доволни са и от вас. И това е много добре, редник!

Ел Сикарио очевидно умееше чудесно да пилотира хеликоптер. Усмихна се.

— Къде искате да преспите? В „При кръстопътя“, както преди шест години, когато бяхте заедно с жена си? Резервирах ви президентския апартамент.

— Напълно ме устройва. Не знаех, че сте пилот. В картотеката ви отбелязано ли е какво сме яли двамата с Лети?

Смях.

— Не. Просто ме уведомиха, че два пъти сте ходили в „Ателието“. По всичко личи, че френската им кухня е превъзходна.

Хеликоптерът набираше височина точно над фермата.

Макартър и Ел Сикарио бяха сами на борда. Разговор на четири очи в небесата. Според надписа на командното табло хеликоптерът беше „S 70 Сикорски“.

— Научихте ли какво става „там“, Мак?

— Арестували са главния счетоводител и няколко хиляди души.

— Имам предвид американската реакция.

Вашингтон беше предложил да изпрати на място свои военни части и да предостави на колумбийското правителство десетки милиони долари, които да дадат възможност на армията и полицията най-сетне да се опънат на частните милиции, евентуално да ги разбият и да приложат на дело договора за екстрадикция от 1981 година, сключен между Колумбия и Съединените щати. Това беше и единственото сериозно опасение на петимата от Картела. Неведнъж бяха казвали: „По-добре гроб в Колумбия, отколкото килия в Щатите.“ Затова и бяха създали невероятно силна милиция, която ползуваше услугите на безброй професионалисти в областта на военното дело, тероризма и партизанската война. Ядрото й се състоеше от южноафрикански, израелски и множество други специалисти.

— Тези неща малко ме интересуват — каза Макартър. — И вие ли сте наемник, Матаморос?

— Без лични въпроси, ако обичате — прихна в отговор Ел Сикарио, който явно беше в чудесно настроение.

Но под тази приветливост, под това тъй необичайно за Убиеца разположение на духа Макартър почти осезаемо долавяше още по-странна нервност и дори трескавост. Изведнъж го обзе страх. Този човек е луд, в клиничния смисъл на термина, а ти си сам с него на Бог знае каква височина и си изцяло в ръцете му.

Убиеца продължаваше да говори. Засегна гигантската кампания в пресата на Съединените щати, където започваха да се осъзнават, където бе настъпило раздвижване. Политици от най-висш ранг, журналисти и всевъзможни групи за обществен протест призоваваха към незабавни и решителни действия. Нещата като че ли вървяха към глобално преразглеждане на ситуация, която все повече и повече започваха да оприличават с тази във Виетнам. Имаше хора, които смятаха, че е недопустимо, че е безумие да позволяват на няколко души от една малка латиноамериканска държава да продължат да присаждат и занапред на Съединените щати подобни ракови клетки, да накърняват националната им сигурност. Всъщност отдавна вече не се говореше дори за присаждане — епидемията бе взела колосални размери. И ракът не засягаше единствено американците и техните канадски съседи; той бе връхлетял върху целия Запад, дори върху целия свят. Разпространяваше се несравнимо по-бързо от СПИНа, за който, в интерес на истината, се говореше много повече. И неколцината, които имаха полза от тази зараза, трупаха богатство, за каквото никой никога не беше и мечтал; богатство, което разяждаше из основи световната финансова система. Ставаше дума за война, за истинска война. И за да я води, президентът Буш току-що бе отпуснал специален бюджет от осем милиарда долара. От този момент нататък борбата срещу наркотрафика се превръщаше в задача номер едно на неговото правителство. Европейците бяха последвали примера му. Във Франция Пиер Жокс говореше за свещения дълг на международната общност да унищожи дрогата и нейните капитали и обявяваше сформирането за тази цел на специална финансова бригада. Самият колумбийски президент отправи патетично послание към целия свят. В него призоваваше консуматорите на кокаин да се откажат от един личен порок, създал предпоставки за възникването и процъфтяването на най-голямата престъпна организация в историята на човечеството. Положението било толкова сериозно, че излагало на опасност самата демокрация в Колумбия. Апелираше към мобилизация в международен мащаб. Неговият френски колега, Франсоа Митеран, дори го посети лично, за да го увери в подкрепата си.