Виктор Пелевин - ДПП (NN) (Диалектика на преходния период (от никъде за никъде))

Говореше със силен украински акцент, но това не беше изненада — всички вече знаеха, че тя е рожба на пристанищна любов в Одеса. Дори напротив, съчетанието на черната й кожа с малоруския акцент и придаваше някакъв особен чар.

— Ами да опитаме — съгласи се Светещото същество. — Да започнем от Барби.

— От мен ли? — изхихика една блондинка, която наистина приличаше на куклата Барби след втория й развод. — Аз обичам да се возя на яхта. И да се гмуркам с акваланг.

Барби вече не беше млада, но все още беше сексапилна. Носеше яко опъната от цици тениска с надпис „I wish these were brains“ 45 45 Ох, да бяха мозък — Б.р.изд. . Под тениската се очертаваха твърди зърна.

— Монтигомчо? — попита Светещото същество.

— Аз обичам сладкото — каза седналият отляво на Барби мъж — с орлов нос и татуировка „Монтигомо“ на ръката. — Даже може да се каже, че съм чревоугодник. Обичам шоколад, понички, поръсени с пудра захар, пастички. Само че лекарите ми забраняват — в рода ни сме все диабетици.

Татуировката беше уместна — той наистина приличаше на индианец с острите си черти и тъмночервения си тен, характерен за жителите на тропиците и алкохолиците с болни бъбреци.

— Вече няма защо да ви е страх от диабета. Можете да се отдадете на греха, така да се каже… А какво ще ни сподели Дамата с кученцето? Кученцата ли са най-голямата й страст?

Светещото същество се обърна към една късо подстригана жена на средна възраст — тя държеше в скута си японска чантичка, направена като пекинез с ципче на гърба. Пекинезът беше толкова правдоподобен, че вероятно можеше да мине за жив не само в задгробния свят.

— Не бих казала — отговори Дамата с кученцето. — Това е много повърхностно наблюдение. Все едно някой да си направи извода, че обичате да си въртите задника, понеже седите на въртящ се стол.

Светещото същество се засмя. Останалите също — всички бяха много поласкани, че Светещото същество се държи толкова мило. Дамата с кученцето изчака смехът да спре и каза:

— Искам да си имам пълна видеотека на всички европейски филми още от изобретяването на киното. Да изгледам всичко, заснемано някога. Това като начало.

— Дездемона?

— Аз искам да танцувам по цяла нощ — каза Дездемона. — След като глътна поне две хапчета обаче. Тоест като казвам, че ми се танцува непрекъснато, това трябва да се разбира комплексно.

— Телешкембьо?

— Аз ли? — попита един дебелак, цялото му лице беше в капки пот. — Аз обичам свободния секс.

Телешкембьо беше не само дебел, а отблъскващо дебел — приличаше на огромен презерватив, напълнен с вода и стегнат на няколко места със скрити в гънките конци. Сигурно точно заради тази прилика, която се засилваше до неприличие от мократа му от пот риза, думите му за свободния секс изглеждаха съвсем на място.

— Аха — каза Светещото същество. — А какво е това свободен секс?

— Ами — каза Телешкембьо, — като у Depeche Mode. — И изпя:

— „No hidden catch, no strings attached — this is free love…“ 46 46 Никакви номера, никакви манипулации — това е свободна любов… — Б.р.изд.

— Нещо ми говори, че това е просто любов към трудностите — каза Светещото същество и всички освен дебелака се разсмяха. — Родино-майко?

— Аз обичам да гледам мачове по телевизията — каза една побеляла бабка с червена рокля — наистина приличаше на Майката Родина след демобилизация от военния плакат. — Но това не е най-важното. Най-много обичам… Нали няма да ми се смеете? Много обичам оная френска течност за ютии. Дъщерята ми донесе. Много хубаво мирише. Направо е удоволствие да гладиш с нея. Много обичам да гладя пердетата. И да е пролет. Колкото до яденето — варени яйца, фаршировани с черен хайвер.

— Ясно. А ти, Отличнико?

Един млад мъж с кръгли очила се усмихна смутено и каза:

— Само не мислете, че е инфантилност. Аз обичам видеоигрите, но не компютърните, а за Playstation-2. Или поне за X-Box. В компютрите или картата не струва, или звукът — а бе, все проблеми…

— Тук проблеми вече няма — каза Светещото същество. — И това е всичко, така ли?

— Не — каза Отличника. — Дразни ме една особеност на игрите за Playstation, и в първата, и във втората. Имам чувството, че основната им цел е да изядат колкото се може повече детско време. И трябва до безкрайност да повтаряш едни и същи действия, да минаваш отново и отново едни и същи нива, да си водиш едва ли не някакво тъпо счетоводство, та играта да стане петдесет часа чисто време. Въпреки че интересното в нея е само час-два. Искам да играя на игри, в които новите впечатления са компресирани в минимален обем време. Може ли?