Виктор Пелевин - ДПП (NN) (Диалектика на преходния период (от никъде за никъде))

Мао казва, че всичко си разбрал, ЙЦУКЕН. Не, защо, можеш да говориш. От време на време. Не много високо и по същество. По същество значи когато трябва. Например, когато Акико ти прави „Оох-ауу!“, ще отговаряш тихичко: „Аа-ах! Аа-ах!“. Само внимавай да не кажеш „Аллах“ — като ти лепнат и това към другите обвинения, изобщо няма да можеш да се отървеш. Дори маймунката Мао няма да може да ти помогне. Разбра ли? И работи с мишката, работи и не заспивай. Точки трябва да печелиш, не да лапаш мухи. Животът е движение. По-бързо. Още по-бързо. Трябва да цениш онова, което имаш, ЙЦУКЕН, защото в Африка, особено в някои области на екваториалната й част, хората могат само да си мечтаят за тези неща. Оох-ауу! Светът не му харесвал, разбирате ли. Ти просто не знаеш колко ти провървя с мен. Оох-ауу! Оох-ауу! И затова много си отваряш устата. Оох-ауу! Оох-ауу! Оох-ауу! Не си мисли, че си по-умен от другите, разбра ли ме? Напротив, мисли, че си по-глупав, щом те имат повече пари. Оох-ауу! Оох-ауу! Оох-ауу! А пък ако ти се прииска нещо по-специално, да си помечтаеш например, нямаме нищо против. Само че внимателно и да знаем, нали разбра? Оох-ауу! Оох-ауу! Оох-ауу! Ще те направим платинен член, ще ти дадем личен почетен номер и ще си гледаш каквито си щеш снимки. Оох-ауу! Оох-ауу! Как така, ЙЦУКЕН? Защо да не искаш? Там почва най-готиното — анален секс! Ще те направим член, непременно ще те направим. Оох-ауу! Даже с намаление. Обаче трябва да се научиш как да се държиш. Какво може да се казва и какво не — и кога. Оох-ауу! Оох-ауу! Оох-ауу! А ако не разбираш как, за това си има караоке. Като светне „Аа-ах“ на екрана, тогава ще приказваш. Разбра ли? Не чух! Разбра ли? Добре, добре. Само по-тихо. Съседите спят, утре са на работа рано. И мишката, давай с мишката! Най-страшното в тоя живот е да изгубиш темпото. Точно така… Оох-ауу! Оох-ауу! Оох-ауу! Оох-ауу! Виж как си се изпотил чак от удоволствие, глупчо. На Акико й е хубаво с тебе, не разбра ли? Оох-ауу! Оох-ауу!! Оох-ауу!!! Аах-оой-уааа!!!

На пръв поглед изглеждаше, че Светещото същество виси в пространството без никаква опора, като облак, през който пробива слънцето. Когато очите се приспособяваха към сиянието, се виждаше, че опора все пак има. Съществото седеше (или лежеше, не можеше точно да се каже поради закръглените му очертания) в кресло, приличащо на нещо средно между гигантска лилия и лампа арт деко. Та тази лилия се полюшваше на тънко сребристо стебло, от което излизаха три израстъка, завършващи с удебеления, подобни на цветни пъпки.

Стъблото изглеждаше прекалено крехко, за да издържи дори малка тежест. Но седмината новопредставени (каква глупава дума, би казал всеки от тях), които съвсем преди малко се бяха изтръгнали от мрака, бяха дошли при това нежно сияние и сега седяха около цветето-лампа, не си задаваха въпроса колко тежи Светещото същество и има ли изобщо тегло. Занимаваше ги друг въпрос — ако това е светлината, излъчвана от гърба му, какъв ли е блясъкът на лика му? И как ли сияят очите му?

Този въпрос измъчваше и седмината. Всеки виждаше нещо като позакръглен гръб, рамене и качулка на главата и като гледаше този гръб, си правеше извода, че седящите от другата страна съзерцават лицето. Този извод обаче не беше верен. Но никой дори не подозираше, че е така. Затова пък всички чуваха гласа — приятен, добродушно-весел и странно познат, все едно от някое телевизионно предаване.

— И така — каза Светещото същество, — да направим междинната равносметка. Въпреки че уважаваме вековното културно наследство, не искаме да живеем в ябълковата градина със змиите, нали? Не искаме да се лутаме в тъмните пещери, да бродим из пясъците и да търсим извор, да се катерим по палмите за кокосови орехи и така нататък. Не искаме тръни да ни дращят по краката и комари да ни пречат да спим. Не искаме никакви екстремни изживявания — след тунела, поне според мен, никой не иска нови атракции. Правилно ли разбирам ситуацията? Ха-ха! Виждам, че я разбирам правилно… Ако трябва да формулирам извода съвсем сбито, ще се съсредоточим върху приятните усещания. Пак ли съм прав? Ха-ха-ха! Остава да си изясним кои и какви. Какво мисли за това… например Дездемона?

Светещото същество имаше чувство за хумор — беше дало на всички прякори, все едно са деца. Въпросът, впрочем, може би не беше само в чувството за хумор, а в това, че земното име трябваше да бъде забравено завинаги.

— Че какво има да му мислим? — каза Дездемона — негърка с огромни халки в ушите. — Трябва да видим кой какво харесва и оттам нататък действаме.