Любен Дилов - Звездните приключения на Нуми и Ники (Фантастичен роман за деца и подобни на тях същества)

— Къде е звездата? — попита боязливо стозвездният.

Ники се досети за какво пита и посочи с другата си ръка някъде по небето.

— Ей там, не я ли виждаш? — и докато онзи напразно се взираше към звездните рояци, незабелязано върна фенерчето в джоба си.

Естествено, не бе възможно да откриеш с просто взиране коя точно звезда е била сваляна и качвана отново на мястото й, но управителят беше потресен. И дълго мълча, преди да се обърне към Нуми с противно умилкване.

— Кажи на този мил човек, че ние с него можем да направим сега една голяма сделка. Той ще ми даде една такава истинска звезда. Тогава мен ще ме изберат за хилядозвезден, а аз пък ще ви направя стозвездни и ще ви дам по цял един такъв град да управлявате — той се поколеба мъничко и за по-сигурно додаде: — Не, ще ви направя двестазвездни. Или дори петстотинзвездни и ще ви дам половината страна.

Още не съвзела се от фокуса с фенерчето, Нуми механично преведе предложението му. Ники едва не се изсмя на глас. Добре, че след угасването на фенерчето бе станало сякаш още по-тъмно, та не се виждаше победоносното му хилене.

— Кажи му, че не може. Истинските звезди трябва да си стоят на небето. Така е наредено.

— Кой е наредил това? — попита недоверчиво стозвездният, след като изслуша превода.

— Кажи му: милионозвездният.

— Лъжете! — изкрещя той, щом чу отговора. — Звездите не са толкова много, че да има милионозвезден. Всички вече са изкупени и рядко се появява нова.

— Звездите са безкрайно много — каза му поучително и кротко момичето от Пира. — Никой не може да ги преброи. И не са на никого. Всяка си е…

Стозвездният обаче беше толкова разгневен, че не я слушаше вече.

— Значи отказвате да ми дадете поне една-единствена? Така ли? Хууу-хо!

Този вик изглежда бе предназначен за стражата, защото тя веднага се спусна към децата.

— Газ! — изкомандува Ники, но беше късно.

Нуми не бе го послушала да приготви пистолетчето си, а своето той бе прибрал обратно, заради фокуса с фенерчето. Още преди да посегнат към джобовете си, босоногите стражи, по четирима на човек, уловиха ръцете им, извиха ги и ги вързаха отзад.

Сега управителят ги гледаше победоносно. Каза, но вече като заповед:

— Кажи на този глупав човек, че няма веднага да ви отрежа главите. Ще ви оставя да си помислите до утре. Ако утре вечер пак ми откажете, ще ви обезглавя на площада пред всички звездни и беззвездни, заедно с Короторо.

— Но ние ви казваме самата истина — вече сериозно се уплаши Нуми. — Не е възможно да се вземат звездите от небето. Те са огромни, цели светове…

— Още по-добре, щом това е истина — каза сега пък стозвездният поучително. — При нас законът е такъв: който твърди една истина, а звездните не я приемат, веднага му се отрязва главата. Ако после се окаже, че истината наистина е истинска истина, тогава звездните веднага му вдигат паметник.

— Но това е жестоко — плахо се възмути момичето. — Не може ли да се изчака?

— Всяка истина е вредна, докато не е приета от всички за истина. Значи разпространителят й трябва да бъде наказан. Но щом тя се приеме, той трябва да бъде възнаграден. Ние сме много справедливи и винаги най-напред наказваме, после възнаграждаваме. Обратното не може.

— Но каква справедливост е това? — възкликна Нуми. — Да се режат главите на хората, защото казват истини!

Дори и изкуственият й мозък като че ли бе почнал да се ужасява, като съобрази, че на всички онези, които стояха издялани от камък край алеята, по-напред са били отрязани главите.

— Ей че си глупава — каза управителят, но още бе склонен да поучава тези двама странници, защото не бе загубил надежда да се сдобие с истинска звезда. — Не можеш ли да разсъждаваш? Справедливо ли е, когато някой каже една голяма истина, да му се вдигне паметник? Справедливо е! А може ли да се вдигне паметник на жив човек? Не може! А кое е по-добре за човека: да има паметник след смъртта си или да няма?

Нуми чувствуваше, че ще й падне главата от толкова логика. Вече бе се завъртяла и, аха, да падне.

— Тоя още ли се пазари? — попита я Ники, почти разплакан от безсилието си. И от болката, с която въжетата стягаха китките му.

— Май че ще си останем и без звезди, и без глави. А паметник кой знае кога ще ни вдигнат — отвърна момичето.

— Не бързай — сети се Ники, че тя има нужда от окуражаване и повиши глас, за да не изглежда уплашен. — Кажи на тоя идиот, че обещаваме да помислим до утре вечер върху неговото предложение. Аз ще помоля милионозвездния да отпусне една истинска звезда за него. Но само ако ни развържат ръцете. Иначе не ще мога да му я сваля от небето.