Любен Дилов - Хубавата Елена

А Елена извика още веднъж през рамото му, в своя си маниер:

— Слушайте, мистър! Покажете се достоен за историческия миг, иначе рискувате да станете смешен. И не забравяйте роклята! Разчитам на вашия вкус. Хайде, давайте координатите!

— Добре му го рекохте! — иззлорадствува Гибсън, щом ръководителят на полета изчезна от екрана. Бе забравил собственото си смехотворно поведение при посрещането й.

Тримата деликатно потърсиха другаде занимание за погледите си, докато тя отново се обличаше. Бояха се да поглеждат и един към друг, за да не издадат внезапното си смущение.

— Елен, аз одеве наистина сбърках с гръдната обиколка и така нататък… Но не мислете, че това е моят идеал! Акира исках да ядосам, нали японците все за такива жени бленуват — каза Гибсън, но то не прозвуча дръзко, а повече като молба.

В комплимента на японеца шегата също излезе анемична:

— Мисля, че тая цивилизация едва ли би могла да намери по-добър рекламен модел за бъдещото съвършенство, което ни предлага.

Милият бял палячо, в какъвто отново бе се превърнала гостенката им, изгледа командира на малкия екипаж в очакване на поредния комплимент. Дори му се усмихна с тъжничко подканяне, но Санеев стисна устни и отвърна издайническото си лице. Тогава тя едва-едва пошепна:

— Ен, пригответе шлюза за излизане. — И ги обля с помръкналата синева на очите си, която бе събудила в тях копнежа по дълго невидяното земно небе. — Няма как. Щом съобщят координатите…

Позивният сигнал за радиовръзка стресна унинието им, за да го удвои. Базата отново заговори с гласа на дежурния оператор на полета. Приемали да изиграят предложената игра. Ще я чакат на стартовата площадка номер пет. Съобщиха координатите, запитаха кога да чакат. Елен поиска да узнае колко време им е нужно да се подготвят, та да не пристигнела преди тях. В базата отново бяха готови да се разсърдят, но сдържаха иронията си: Да бъдела спокойна, нека само кажела деня и часа.

Гостенката не погледна никакъв хронометър, не запита никого колко е часът, рече делово с нотка на самохвалство:

— След десет минути ще бъдете ли готови?

Попитаха: „За какво?“, тя отвърна: „За посрещането“, и гласът на оператора издрънча тенекиено:

— Девойче, стига глупости! Приехме условията ви, но нека…

Гостенката капризно тропна с крак, което я отхвърли към тавана:

— Ама вие там от телекинеза не разбирате ли?

Гибсън се засмя, хвана я за босото краче и я смъкна към себе си с недвусмисленото желание да я подържи в прегръдката си, но тя го отблъсна.

— Не разбираме, Елена — засмя се и Антон. — Ние също не разбираме. Само на хеликоптера ще му трябват петнайсет минути от управлението до стартовите площадки.

Тя викна към микрофона:

— Добре, прибавям още двайсет минути. Ще бъда там точно в нула четири часа, трийсет и две минути и четиринайсет или петнайсет секунди по Гринуич.

— Слушайте… — издрънча невидимият глас от Земята.

— Майрън. — възпря го Антон. — Ние сме, които сега трябва да слушаме. Чакайте я! Дай ни възможност също да я наблюдаваме.

И едва тогава осъзна невероятността на това, което може би щеше да се разиграе отново пред очите им. Другите двама също стърчеха окаменели пред бездната на невъобразимото.

— Ен, пълнете шлюза!

Тихата заповед го изведе от вцепенението. Той погледна универсалния хронометър над пилотския пулт. Ядреният разпад в него отброяваше на отделни екранчета няколко времена: на базата, на Гринуичкия меридиан, абсолютното земно време, времената на Марс и на Венера и всепоглъщащото ги галактическо време. Някъде сред тая бъркотия изумителното момиче определяше като с електронноизчислителна машина потока на съвсем друго време, в което би трябвало да се гмурне. Или пък знаеше някакъв тунел под или над, или между времената, или изобщо в безвремието, което, разбира се, не може да съществува.

— Елена, наистина ли…

Тя не го разбра:

— Ще ни остане време да се напрегръщаме.

Не беше ирония и препатилият космонавт се засрами като момиченце, посегна към кранчето за въздуха, сякаш потърси опора за омекналото си тяло. Гибсън и Акира свирепо занавличаха скафандрите. За да не освирепее като тях, Антон грижливо се зае с обличането си. Никой не поглеждаше повече към нея. Японецът побърза да седне, облечен, но още без шлем, пред екраните. Гибсън застана край люка. Антон си повтаряше, че не е необходимо всички да се обличат, че може пак само Томи да я изпрати в шлюзовата камера, че не е нужно и да я изпращат, защото изходният люк се командува и от кабината, но въпреки това вдигна шлема към главата си. Напомниха му плахо: