Любен Каравелов - Какво ни трябва?

Ако великорусите бяха свободен и прогресивен народ, каквито са англичаните в Америка, тези три народности можеха да се обединят; но те действуват с нож, със секира и кръст и поради това се натъкнаха на силна опозиция и вместо желаното обединение се повдигат бунтове и скоро трите народности ще се разделят. Нищо не става насила! При това народността не зависи от волята на отделни лица, а е и невъзможно човек да избира своята народност; какъвто съм се родил, такъв си оставам, колкото и да се отказвам от това. Има и такива хора, и то ги има много и в Белград, и между българите, които от народен патриотизъм или от глупост искат и политическо, и духовно отделяне на българите от сърбите, на сърбите от хърватите и т.н.

Но тези хора не знаят какво е правителство и какво е свобода; те смесват национализма със свободата и патриотизма. Свобода за тях е да имат свои царе, които да носят големи златни корони и да имат гвардия и жандармерия, да се бият със съседите си и да ги покоряват, а според мене народните стремежи не вървят заедно с патриотизма, тъй както не винаги народността върви с държавата — пример за това са Америка и Швейцария.

Патриотизмът е привързаност към политическото отечество, привързаност към собствената независимост и свобода. Народните стремежи не бива да се бъркат с ония стремежи, които отвеждат до децентрализация и които често се смесват помежду си. Стремеж към пълно самоуправление се забелязва не само там, дето това самоуправление може да бъде от полза за определена народност (напр. стремежът на българите да живеят самостоятелно), а и там, дето без да съществува въпрос за народност, народът желае да се избави от настойничеството на бюрокрацията. Напълно е очевидно следователно, че стремежът към децентрализация не зависи от стремежа към народността. И поради това, ако сърбите и българите искат да издигнат своите народи и ако смятат, че за да стане това, даденият народ трябва да се оформи върху своя собствен език или да покаже историческото право на своята народност, то оттук съвсем не може да се извади заключение, че тия две народности не могат да бъдат едно политическо тяло. Швейцарците живеят и живеят щастливо. От всичко това следва, че сърбите и българите могат да живеят под едно правителство, а всеки народ да си има свое вътрешно самоуправление.

Солидарност между сърбите и българите е имало още отдавна, но тая солидарност често е била нарушавана от нашите владетели, които често са карали народа да се мрази и бие със своя брат, само за да задоволят своето самолюбие. Някакъв Асен или Душан се оженва за дъщерята на някакъв византийски император и у него се появявали симпатии към византийците, а тия симпатии изисквали той да се скара със своя брат и да избие няколко хиляди души, които имат една кръв, защото така е искал тъстът-грък. Или някакъв Симеон поисква да покаже, че има по-здрави мишци от хърватския бан, и ето ти пак кърви и раздори.

Друго време е сега, отминали са вече рицарските времена, народът излиза на сцената, за да се управлява сам, да си избира братя, другари и съюзници. Сега нашата солидарност вече върви по естествения път, по пътя на свободата и братството, а не по пътя на завоеванията и робството. Тая солидарност започна преди петдесет години, почна по онова време, когато Георги и Велко издигнаха знамето на свободата, братството и любовта. Напук на нашите неприятели, тая солидарност се развива добре; общо се работи за доброто на българския и сръбския народ; черногорците протягат братска чаша на българите, а българските юнаци викат: „Да живее сръбската омладина!“

Без всякакво съмнение, такава солидарност ще ни доведе до прекрасни резултати, ако действуваме умно, живо и безстрашно и ако на знамето си напишем девиза: „Свобода, братство и напредък.“ Историята на нашето далечно минало се свърши с такива факти, които могат да ни бъдат пример за това какво трябва да правим; робството, което трая петстотин години, ни научи да живеем, да се ползуваме от свободата, то ни излекува от византийските канонични права и от консервативните стремежи. Освен сърбите и българите, на Балканския полуостров живеят още три народности: гърци, румънци и арнаути; първите две народности имат своя култура и свой политически живот, а последната се намира в детско състояние. С тия народи трябва да поставим отношенията си на основата на свободните принципи, т.е. в името на свободата. Нека оставим всеки народ да си живее както иска, нека оставим всеки да си има свои училища, свое вътрешно самоуправление, свое вътрешно развитие, а всички да имаме само едно политическо отечество, което трябва да защищаваме с общи усилия. Ние, южните славяни, сме народ демократичен и поради това можем да живеем с всеки народ, ако тоя народ има като нашите наклонности. Румънците разбраха своето положение, те изучиха южните славяни и гледат по всякакъв начин да се сближат с тях, те добре виждат, че без славяните не могат да сторят нищо и им протягат братска ръка.