Виктор Пелевин - Върколашки метаморфози

1) западнякът, откърмен с идеите за женското равноправие, просто не може да отхвърли една жена поради възрастта й или външните й несъвършенства, понеже на първо място вижда в нея човека;

2) за мислещия западняк да удовлетвори половите си потребности с фотомодел означава да се поддаде на идеолозите на консумативното общество, а това е пошло;

3) западнякът поставя социалния инстинкт толкова по-високо от биологичния, че дори в такова интимно нещо като секса се грижи на първо място за най-неконкурентоспособните участнички в пазарните отношения;

4) западнякът е убеден, че грозницата ще му излезе по евтинко и че след един час падение ще му останат повечко пари за вноските по „Ягуар“-а.

Точно както ми беше наредил барманът Серж, изобщо не гледах към него. В „Национал“ всички снасят за всички, така че трябва да се внимава. Освен това в момента Серж ми беше безинтересен, повече ме интересуваше клиентът.

За въпросната длъжност в бара имаше двамина кандидати: един сикх с тъмносин тюрбан, приличаше на шоколадов заек, и мъж на средна възраст с костюм с жилетка и с очила със златни рамки. И двамата седяха сами — очилаткото пиеше кафе и се взираше в квадрата на остъкления двор, а сикхът четеше „Financial Times“ и полюшваше лакирания си чепик в такт с пианиста, който майсторски реанимираше културното наследство на деветнайсети век в съвременни звуци. Свиреше прелюдията на Шопен „Капки дъжд“, същото, което изпълнява злодеят във филма „Moonraker“, когато се появява Бонд. Обожавам Шопен. О, не току-така София Андреевна Толстая, докато през последните години на живота си работи върху опровержението на „Кройцеровата соната“, възнамерява да нарече труда си „Прелюдиите на Шопен“…

По-добре ще е да е тоя с очилата, помислих си. Ясно беше, че не пести за „Ягуар“, вече си имаше. За такива цялата тръпка е да си похарчат парите. Тази трансакция ги възбужда повече от всичко, което може и изобщо да не стане, ако ги напиеш, както трябва. Виж, сикхът — сикхът е друга работа.

Усмихнах се на очилаткото и той също ми се усмихна. Чудничко, помислих си, и в същия момент сикхът сгъна финансовия си вестник, стана и дойде при мен. И каза:

— Lisa?

Това беше днешният ми псевдоним.

— That’s right — отговорих радостно.

Какво друго да направя.

Той седна срещу мен и веднага почна да ругае тукашната кухня. Английският му беше много добър, както впрочем на повечето индоангличани — истинско оксфордско произношение, малко сухо, с което леко напомня руски акцент. Вместо „fucking“ като някое бойскаутче казваше „freaking“, което беше наистина смешно, понеже я натикваше тая думичка във всяко второ изречение. Може би пък религията му забраняваше да ругае — има го в сикхизма този момент. Оказа се портфейлен инвеститор и едва се сдържах да не го попитам къде му е портфейлът. Портфейлните инвеститори не обичат тая шегичка. Знам го, понеже всеки трети мой клиент в „Национал“ е портфейлен инвеститор. Не че в „Национал“ отсядат чак толкова портфейлни инвеститори, просто аз изглеждам съвсем млада, почти дете, а всеки трети портфейлен инвеститор е педофил. Честно, не ги обичам. То си ми е професионално.

Той почна с изключително старомодни комплименти — в смисъл, направо не можел да повярва, приличала съм на девойката от мечтите му в невинните му мокри детски сънища, точно така го каза. И тъпотии от тоя род. После поиска да ми види паспорта — да се убеди, че съм пълнолетна. Свикнала съм с такива молби. Дадох му го — задграничен и естествено фалшив, в него се водех Алиса Ли.

Сама съм си го измислила това — от една страна, разпространено корейско фамилно име, подхожда на азиатското ми личице. От друга — нещо като намек: „Алиса ли?“ Сикхът му огледа всичките страници — очевидно се боеше за доброто си име. По паспорт бях на деветнайсет.

— Да ви почерпя нещо? — попита ме.

— Вече поръчах — отвърнах. — Ей сега ще го донесат. А вие на всички момичета ли казвате същото — за невинните си детски сънища?

— Не, само на вас. На никое друго момиче не съм го казвал.

— Ясно. Тогава и аз да ви кажа нещо, което не съм казвала на никой мъж. Приличате на капитан Немо.

— Капитан Немо от „Капитан Немо“?

Охо, помислих си, що за начетен портфейлен инвеститор.

— Не, от американския филм за изисканите джентълмени. Там имаше един изискан джентълмен, също като вас. Брадат подводничар каратист със син тюрбан.

— Ама филмът по Жул Верн ли е?

Донесоха ми коктейла. Мъничък — само шейсет грама.