Димитър Пеев: Вероятност, равна на нула

Ковачев дълго се труди над подробната справка, която предадоха на управлението по разузнаването. В нея имаше всички данни, до които се бяха добрали, всички предположения и догадки, които бяха обсъдили; богата галерия от фотографии в разни пози и ракурси, не само сегашни, не само от албума на колежа, но и от запазения семеен архив в Пловдив, който престарялата му майка смутено им предостави. Към справката беше приложена пълна и най-точна биография на Петров — Мирославов.

Докато дойде материалът от разузнаването, продължаваха от време на време разпитите на Петров. Водеше ги от самото начало и все на базата на обиска Консулов, без да се вкарват в играта дори магнетофонните записи, нито данните от наблюдението, да не говорим за разкриването на личността на Мирославов. Несъмнено разпитите бяха омръзнали и на двамата и трудно беше да се каже на кого повече. Но нито единият, нито другият показваха отвращението си към вечно повтарящите се еднакви въпроси и още по-стереотипните, добре заучени отговори. При разпитите Консулов демонстрираше неприсъщо олимпийско спокойствие, а Петров доказваше, че добре е усвоил правилата на свети Игнаций.

Най-после пристигна материалът от разузнаването. Другарите от управлението го бяха назовали „справка“, но това определение решително не бе справедливо. Дебелият пакет гъсто изписана хартия наподобяваше по-скоро някаква научна монография, някаква дисертация на старателен кандидат на науките. Личеше си, че много хора дълго се бяха трудили над съчиняването на тази „справка“ и не един архив е бил старателно разлистван.

Първата, встъпителната глава, наречена „Идентификация“, бе изцяло посветена на въпроса за идентифицирането на Георги Михайлов Петров с личността на Стефан Йозев Мирославов и с разни фигури, които са се подвизавали през годините от 1954 до 1975 из българските емигрантски среди и чуждите разузнавания. Установено бе, че два месеца след бягството си Стив се появява в Рим с истинското си име. И след това се прощава завинаги с него. По безспорен начин бе доказано, че той действува първоначално като французина Анри Лекок. После се превръща в италианеца Филипо Таламо, а след това в отец Джузепе Паван и в отец Пиетро Коффи, та дори може би в известния емисар на Ватикана отец Густаво де Реджис.

Първите два месеца след бягството му се губеха. Възможно е да ги е прекарал в някой гръцки, турски или югославски лагер. Също така не можа да бъде изяснено кога, къде и при какви обстоятелства е преминал границата. Достоверно се знаеше, че през август 1954 г. се е появил в Рим като Мирославов. Там, изглежда, е попаднал в мрежите на католицизма и йезуитските паяци са му изсмукали душата. Това беше не само вероятно, като се има пред вид католишкият фанатизъм на семейството му, допълнен от колежанското възпитание и смъртната му омраза към комунизма, но се потвърждаваше и от свидетелството на хора, познавали го по това време, а и от цялата му по-нататъшна биография.

През септември същата година той е зачислен в йезуитската школа за шпиони радисти и шифровчици във Венеция като французина Анри Лекок. Изглежда, причина наставниците му да изберат тази националност са били отличното владеене на френския език и познаването на френската култура. Явно са го подготвяли да го изпратят в България да упражнява новоизпечения си занаят. Но през август 1955 г. нещо се случва. Дали някакви нови събития са попречили или, което е и по-вероятно, някой от ръководителите на йезуитите е размислил и е определил друга съдба на Стив? Той и тук, във венецианската школа, както обикновено, се проявява със своето старание и интелигентност. Завършва я като един от първенците. Това трябва да е направило някому впечатление и този някой или някои са решили, вместо да го жертвуват в България, да го подготвят за друга служба на ордена.

Така Стив попада в новициата на Исусовото общество в Галлоро, край Аричча, на 30 километра от Рим. Сведения за дейността му в това йезуитско възпитателно и учебно заведение нямаше. „Светите братя“ умееха да пазят тайните си. Но се знае каква бе главната задача на йезуитските новициати — да се унищожи естествената, личност на постъпилия и тя да бъде заменена с друга, изкуствена. Изглежда, това блестящо им се е удало. Ако в новициата е влязъл все пак българинът Стефан Мирославов, макар и под чуждото име Анри Лекок, там той изчезва, остава зазидан в манастирските стени. И през 1957 година от новициата излиза вече Филипо Таламо, снабден с нова, изкована от ордена, моделирана от братята душа.