Димитър Пеев - Вероятност, равна на нула

Същия ден

Щом завършиха разбора на странното откритие на Консулов, Ковачев позвъни на Марков и помоли веднага да ги приеме. Той настоя с него да дойде и капитанът — де само защото генералът можеше да пожелае да чуе допълнителни подробности от първоизточника, но и защото чувството за справедливост му диктуваше това. Консулов бе заслужил похвалата си и редно беше да я получи лично от генерала.

Щом влязоха, Ковачев веднага даде думата на Консулов, който този път с по-малко театралничене, но все пак във формата на загадка прочете тринайсетте правила. Генералът го изслуша търпеливо докрай, без каквито и да е забележки и когато Консулов направи своето заключение, стана и бащински го прегърна.

— А сега, момчета, трябва да определим по-нататъшното си поведение. — Той се замисли за миг и изглежда му се стори, че не е бил достатъчно изразителен в благодарността си, та добави: — Браво, капитане, скоро майор да станете! Харесвате ми. И мене ме глождеше нещо, що за тип е този Лъжепетров, но по-далеч от душевните си терзания не можах да отида. А вие сте отишъл… в библиотеката. Още веднъж браво! А сега да помислим заедно как ще оползотворим откритието на Консулов. Дали вече не е дошло време да свалим маските и да поканим този господин към открита игра? Доколкото един йезуит е способен да играе без маска.

Да, може би вече бе дошло време да се пристъпи към решителните разпити, към приключването на това разследване. Играта с телефонния автомат 70–69 бе продължила успешно, макар и безрезултатно. Проверката на гласовете в управлението, сравняването на стотина фонограми установи, че най-близък глас по височина и интонации, по тембър и обертонове или, както специалистите от научно-техническия отдел се изразиха, по фоноспектър, притежава възрастният експерт Петър Манчев, всеизвестният доайен на фотографите в управлението бай Пешо. От същия уличен автомат, по същите часове той се обаждаше на познатите вече лица като тайнствения Христ… и тъй нататък. Ту им поставяше задачи, ту изслушваше докладите им. В този смисъл „работата“ на Петров бе попаднала в сигурни ръце, но полза от нея практически нямаше. Защото така не бе разкрит нито едни нов агент!

— На мене ми се струва — започна Ковачев, — че още е рано за игра на открито. Пък и с какви ли козове разполагаме! На последната карта се е подало само лявото горно ъгълче, а какво се крие по-надолу, ас купа ли…

— По ми прилича на поп спатия — подметна Марков.

— Той е българин — възползува се от прекъсването Консулов. — Сигурен съм!

— И аз така мисля — продължи Ковачев. Но отде се е появил той през 1975 година в София Установихме, че не е от Видин. А откъде е? Какъв е бил, преди да стане Георги Петров? С какво се е занимавал? Ей това трябва да установим, преди да си позволяваме каквито и да е откровеничения с него.

— Въпросът е, кога е станал йезуит. Той е на около петдесет години. А това не е възраст, на която човек променя разбиранията си, държанието си. Пак и тази школовка, това изливане на йезуитската форма е станало на младини, преди тридесетина години.

— Значи, някъде през петдесетте години поде мисълта на Ковачев Марков. — Помня ги аз тези времена, ох как ги помня. И процеса на пасторите, и този на кюретата. Само че йезуитите у нас трябва да са съвсем малко, редки единици. Българският народ с богомилската си школовка православната църква не е могъл да понася, та йезуитите ли! Това, че те се рядкост у нас, е някаква нишка. Но кой кога и защо е направил него йезуит?

— И аз мисля, че това, приемането му за йезуит, е отдавнашна работа. Тези привички, тези маниери се усвояват тъй твърдо само на младини, когато психиката на човека е още гъвкава.

Марков спря с жест Ковачев.

— Чакайте, почакайте! У нас имаше едно йезуитско гнездо, френският колеж в Пловдив…, почакайте, как се казваше…, там действуваше един стар шпионин, Анри Дампера, небезизвестният на времето си пер Озон…, много мъчен човек. Учениците му го наричали пер Бизон. Няма да го забравя. Ах да, колежът се казваше „Свети Августин“ и принадлежеше на конгрегацията „Успение Богородично“. Ей, как се сетих, велика работа е това склерозата, идват ти наум истории отпреди десетки години. Та този колеж издаваше редовно албуми с питомците си, с абитуриентите. Вземете ги, в нашия архив ги пазят, надявам се, поровете се там. Нищо чудно и тази змия да се е излюпила от котилото на пер Озон…