Димитър Пеев - Вероятност, равна на нула

Втори съкрушителен удар се стоварва върху младия Мирославов през май 1952 година. При поредната чистка във факултета го изключват от университета като социално чужд и син на „бившите“. И то точно преди явяването му на юнската сесия, през която той е щял да вземе, както винаги, блестящо всичките си изпити за трета година. Можем да си представим каква буря се е разразила в душата на младия и амбициозен Мирославов, какъв вулкан от омраза е изригнал срещу всичко комунистическо.

Оттук започва неговото „ходене по мъките“. Дали защото не е могъл да намери нещо по-добро или пък от инат, „напук на народната власт“, той, многообещаващият млад юрист, става обикновен физически работник, и то от най-неквалифицираните. Няколко месеца ходи с една конска каруца из Пловдив да събира кокали от месарниците, които вози на работилницата за туткал. След това дълго време е изкопчия — вади пясък и чакъл от Марица.

При разкриването на шпионско-диверсантската организация на католишките кюрета през юли 1952 г. били засечени някакви връзки на Стефан Мирославов с отец Павел Джиджов, свещеник и бивш домакин на католико-униятската семинария към „Свети Августин“. По архивите сега не можеше да се разбере доколко тя е била сериозна и противозаконна, но той не е бил привлечен като обвиняем в процеса през септември 1952 г. Следователят или е проявил небрежност по отношение на него, или пък наистина всеотдайният на правото студент не е бил замесен в политиката.

До 1954 г. той си остава все неквалифициран физически работник и не прави дори опит да намери някаква по-лека, по-подходяща за интелекта и образованието си работа. Хора, които са го познавали през този период, разказваха, че в началото той бил страшно отчаян и замислял дори да се самоубие. Но постепенно се успокоил — дали свикнал с новото си положение или злобата надделяла над всички останали чувства, но „стиснал зъби“, затворил се в себе си и си избирал все по-тежки, по-уморителни работи. Сякаш калявал тялото си или пък във физическата умора удавял душевните си терзания.

Така карал сам с майка си, без любов или дори временна приятелка, затворен в себе си, озлобен на обществото. Докато през май 1954 г. изчезнал. Просто един ден сутринта, както обикновено, излязъл от къщи, за да отиде на работа. Но там не се появил. И оттогава никой не го е видял, никой не го е чул. Никой, дори майка му, не получава и картичка от него.

Наложи се да разровят архивите на Пловдивското окръжно управление на МВР и по този повод. Там те откриха устното заявление на Мария Мирославова, подкрепено на същия ден писмено, че нейният син е изчезнал в сряда, на 7 май. Тя молеше милицията да го издири и да установи дали с него не се е случило някакво нещастие. Странното беше, че молбата до милицията е отправена едва седем дена по-късно, чак на 14 май. Защо разтревожената за съдбата на единствения си син майка е чакала толкова дълго? Защо тя не е вдигнала тревога още на другия ден? Това „нехайство“ можеше да бъде обяснено само по един начин. Помежду им е имало сговор. Тя е знаела къде е „изчезнал“ синът й, дала му е необходимото време от една седмица, за да осъществи плана си, и чак тогава е алармирала милицията за да оправдае себе си.

Колкото и да ровиха архивите на Държавна сигурност и на Гранични войски, не можаха да открият никаква следа за този период. Сякаш границата през първата половина на май 1954 г. е била напълно спокойна или доколкото с имало някакви нарушения, те явно са били от съвсем друг характер, несвързани с него.

Така започваше една празнина от цели 23 години в биографията на Стефан Мирославов. Къде е бил, с какво се е занимавал, не се знаеше. Допустимо беше и да се е крил някъде из България. Макар това да беше съвсем невероятно. Пък и какъв смисъл е имало? Не, той непременно е избягал в чужбина, може би дори е отишъл, за да получи, макар и със седемгодишно закъснение, стипендията си във Франция, която му се е полагала като първенец на колежа „Свети Августин“. И все пак генерал Марков не се реши да започнат разпитите, преди да изяснят какво е правил през този твърде дълъг период, през тези 23 години — най-зрелите в неговия живот.

Разузнаването и контраразузнаването са двете старши и любими сестри близначки на Държавната сигурност. Макар и поотделно, те служат на една идея и винаги, когато е необходимо, си помагат. А това беше тъкмо случай, в който можеше да си помогнат. Ако приемем, че Мирославов е избягал и се е намирал през това време в чужбина, вероятно се е подвизавал сред емигрантските среди. Това, което не знаеше контраразузнаването, трябваше да бъде известно на разузнаването.