Димитър Пеев - Вероятност, равна на нула

3 септември, сряда

Дейнов се върна в София само след два дена. Та и да се бави повече нямаше смисъл. Георги Михайлов Петров не беше измислена личност и по увеличения от регистрационната карта портрет навсякъде го познаваха. Биографията му съвпадаше напълно с разказваното от Псевдопетров. Поне в генералните линии. Детайлите не се покриваха, но какво значение можеше да има сега това, след като истината бе излязла наяве. Всичко съвпадаше, всички, с които истинският Петров бе имал контакт, веднага го познаваха по снимката. И никой не бе виждал фалшивия Петров, чиято фотография Дейнов накрая също показваше. Да, всичко съвпадаше до момента на заминаването му за София. Оттогава никой не бе го виждал, никой не бе чувал нищо за него.

Впрочем, един детайл съществуваше и Дейнов го бе отбелязал още при първите си разговори във Видин. Лицето, от което той се интересуваше, беше познато там по бащиното си име, като Георги Михайлов. А в Петров той се е превърнал едва в София. Тази подробност първоначално учуди Дейнов. Но като размисли, разбра малката, но ефикасна хитрост.

Георги Михайлов Петров в ежедневието винаги си е служил с бащиното си име. От това се е възползувал този, който е взел паспорта му. И се е превърнал по същия този паспорт вече в Георги Петров. По най-законен начин. Та нали така по паспорт е фамилното му име!

Какви удобства предлагаше тази малка маневра? Ако някой от старите познати го срещне в София (а това спокойно можеше да се случи!), няма да го познае, защото просто е друг човек. Но някой можеше да потърси стария си приятел Георги Михайлов. Чрез Софсправка например да узнае къде живее и да му дойде на гости. Е, нека търси Георги Михайлов, само в София вероятно има поне хиляда такива. А Георги Петров (и те не са по-малко!) — това вече е съвсем друга работа!

Така ли е разсъждавал Петров, като е започнал да живее по паспорта на Михайлов, някакви други съображения ли е имал или пък се е получило просто случайно — това щеше да изясни бъдещето. Сега, след като Дейнов направи доклада си на сутрешното съвещание при Ковачев, главните въпроси, които измъчваха всички, бяха кой е всъщност Петров? Къде е бил и с какво е се занимавал, преди да навлече кожата на видинския майстор? И… къде е изчезнал, какво се е случило с истинския Георги Михайлов? Доброволно ли е дал паспорта си или са му го отнели насила? Защо той се е съгласил на тази подмяна? Ако, разбира се, някой е търсил съгласието му! Къде е сега той? И дали е жив?

Тези въпроси дълго занимаваха всички участвуващи в съвещанието. Изказаха се всевъзможни хипотези, повечето от които колкото фантастични, толкова и безплодни. Единствен Консулов не само не взе думата, но и сякаш не слушаше оживените дебати. Това накрая направи впечатление на Ковачев и той го запита:

— Нима вие, капитан Консулов, дето най-дълго имахте контакти със задържания, няма да предложите никаква хипотеза!

Консулов се замисли за кратко време и сякаш без желание, след видимо колебание, отговори:

— Хипотеза чак нямам, но една идея се върти в главата ми. Пак въз основа на интуицията ми.

— Браво, браво! — засмя се Ковачев и не можа да се разбере сериозно ли го хвали (за миналия успех) или този път го иронизира. — Това, експлоатацията на вашата интуиция, е нещо ново в нашата практика. Ново и резултатно. Давайте.

— Не днес. Утре ще ви докладвам. Трябва да направя някои справки, да събера някои факти. С гола интуиция не се решавам да се явя пред вас.

5 септември, петък

Колкото и пунктуален и акуратен да беше Консулов, колкото и да държеше тази му слава да е ненакърнена и да се множи, на следващата сутрин той не се яви на традиционното събиране на отдела. Затова пък на другия ден сутринта пристигна сияещ. Той винаги беше свежо обръснат, със сякаш току-що изпрана и огладена бяла риза и неизменната черна копринена връзка. Но днес към това беше и свежо подстриган и осезателно ухаеше на някакъв одеколон. Но не на обикновения бръснарски. Нищо чудно да си го носеше в джоба, когато ходи да го подстригват. Настроението му изцяло съответствуваше на изтупания му сватбарски фасон. Но не каза никому нищо. Само се подсмихваше многозначително.

Ковачев забеляза всичко това, но се правеше, че не му обръща внимание. И едва в края на срещата, след като присъствуващите бяха доложили всичките си въпроси и бяха изказали своите съображения, той сякаш между другото подхвърли: