Димитър Пеев - Вероятност, равна на нула

Значи, въпросът бил за свободата и демокрацията, за хуманизма. Не за нещо друго!

Петров продължаваше да се държи скромно и смирено, а погледът му оставаше все така фиксиран напред, в ръба на бюрото, сякаш там той виждаше нещо много интересно. А ръцете си бе обхванал в някаква молитвена хватка и ги държеше през цялото време на корема си.

— И аз, можете ли да ми повярвате, аз глупакът, аз наивникът, дето през целия си живот съм служил честно и всеотдайно на народа си, се съгласих. — Петров за първи път се поразмърда неспокойно, заоглежда се, сякаш търсеше къде да заудря главата си. — Аз мизерникът! Аз глупакът! Аз окаяният престъпник!

— Стига, стига! — прекъсна самобичуването му Ковачев. — По-добре ни кажете кои бяха, как се казваха тези представители на великата държава, знаменосец на свободата и демокрацията?

— Не знам. Като се запознавахме, измърмориха някакво име, което не запомних, пък и не чух, както трябва. А после те се обръщаха един към друг само ту със „скъпи“, ту с „дарлинг“. Но нека да се върнем към въпроса, който най-силно ме вълнува, който не дава покой на душата ми. Съгласих се не само защото по убеждения съм изцяло за свободата и демокрацията. И съвсем не защото ми предложи по сто долара или триста лева, по избор, месечно за дребните услуги, които ще им оказвам. Аз печеля прилично, с благоверната живеем скромно. Не, не затова! Решаващо за мене беше, че мъжът ме увери, че в услугата няма нищо, пази боже, противозаконно, та дори и морално укоримо. Единственото, което се искаше от мене, беше да изградя в къщата ни скривалище. Онова, дето вие открихте. Мъжът ми обясни къде и как да го построя. В него трябваше само да държа вещите, които те ще ми изпратят. И когато се наложи, по техни указания, да предам тези вещи на лице, което с определена парола ще се яви при мене.

— А паролата каква беше?

— Не я узнах. Каза, че ще ми я съобщят по телефона. Като му дойде времето. Но позволете да продължа. Не съм свършил. В понеделник те си заминаха. Така изтекоха петнадесетина дена, последните спокойни дни в моя живот. Един ден глас с леко чужд акцент ми се обади по телефона и ми съобщи да отида веднага на гарата и от багажна касетка номер А–34 с шифър 1681 да взема намиращия се там черен куфар. Така и направих. В куфара бяха инсталацията и апаратурата, необходими за изграждането на скривалищата, и подробно указание за монтажа. При такива напътствия за мене не беше трудно да ги построя. В куфара бяха и всички тия машинки, които намерихте в контейнерите. И парите бяха там. В бележката, която веднага унищожих, пишеше да си взема от левовете хиляда — аванс за три месеца и сто лева за производствени разноски по скривалищата. Което и направих. Оттогава никой не ми се е обаждал, никой не е идвал да вземе нещо от пратката. Доларите не съм пипал. Вярно, казаха ми, че мога да избирам. Но това може би е занапред. А в бележката пишеше да взема хиляда лева. Левове, а не долари. Разгледах и апаратите. Уж съм майстор, и то по тая част, но за повечето от тях не можах да разбера за какво служат. А жена ми, тя хабер си няма. Тя нищо не знае!

— Такаа — каза замислено Ковачев. — Значи, вие долари не сте вземал, с апаратите не сте си служил, никому нищо не сте предавал. Само дето сте взел хиляда лева за зидаро-мазаческата и монтажната работа и аванс за това, че нищо не сте правил. Така ли?

— Така е, другарю следовател — каза Петров с най-смирен глас. Сякаш съжаляваше, че фактите не го уличават в никакво престъпление. — Невероятно, но факт, както се казва.

— Добре. Но все пак как да си обясним, че един такъв честен, неопетнен с нищо гражданин като вас всъщност без колебания се е съгласил да служи на чуждото разузнаване?

— Какво разузнаване? Аз само да пазя!

Тук вече смиреният Петров май прекали с наивността си. Преигра, помисли си Консулов.

— А вие как си обяснявахте това криене на електронна апаратура и долари? — запита съвсем спокойно Ковачев. — Като съхраняване на частни капитали ли или като игра на криеница?

— Но аз се колебаех, повярвайте ми. Дълго се колебаех, макар и бързо да се реших. Но главното ми съображение беше, че не виждах нищо укоримо, още повече престъпно, да прибера едни вещи у дома си, които при нужда да предам някому. Още повече тогава аз съвсем, не знаех какви ще са тези вещи.

— А като узнахте, защо не дойдохте при нас?

— Това е фаталната ми грешка, това е моята голяма глупост. Пък и нека да си призная, много ми се бе приискало и аз да притежавам долари, и аз „като хората“ да мога да посещавам магазините на Кореком и да си купувам оттам разни съблазнителни вещи. Изкуших се! Съгреших, макар и само в помислите си. Но не забравяйте, че все още не съм си позволил нито да пипна доларите, нито да вляза в магазина.