Димитър Пеев - Вероятност, равна на нула

28 август, четвъртък

Разпитите започнаха едва на следващия ден, след като бяха завършени всички действия по претърсването на къщата. Докато то продължаваше, Петров, без да пророни нито дума, бе поел ролята на любопитен наблюдател. Гледаше това, което става около него, сякаш то никак не го засяга, но с много интересно. Като към спектъра на поведението си прибави няколко срамежливи щрихи на деликатно разкаяние.

Първия разпит Ковачев и Консулов проведоха заедно. Ролите си бяха разпределили така: Ковачев ще води официално разпита, а Консулов, разположил се удобно в коженото кресло край бюрото, ще наблюдава най-внимателно Петров. И ще се намесва само по изключение, в краен случай.

Щом старшината го въведе, Петров застана смирено до вратата, свел поглед към килима, прибрал ръце край бедрата си, сякаш очакваше да изслуша смъртната си присъда. Дори да седне не пожела, толкова виновен се чувствуваше, та едва при третото подканване от Ковачев, твърде категорично и дори малко троснато, си позволи да приседне на края на предложения му стол.

На формалните въпроси за установяване на самоличността му отговори с ясен глас и по-подробно, отколкото бе необходимо за протокола. А когато Ковачев го подкани да разкаже за престъпната си дейност, той сведе още повече глава и прошепна едва чуто: „Виновен.“ После понадигна малко глава и повтори, вече по-високо „Виновен“, а след това, почти изправил глава, но без да погледне в очите, потрети, почти викайки: „Виновен!“ Оставаше само да заудря главата си в стената.

Това, че се признаваше за виновен, беше, разбира се, обнадеждващо. Но че го направи тъй театрално, не обещаваше нищо добро.

— Знам, чувал съм, чел съм в криминалните романи — започна вече със съвсем спокоен глас Петров, че е редно да се обръщам към вас със студеното „граждани“. Но аз ви моля най-сърдечно, позволете ми да ви наричам „другари“. Повярвайте ми, аз искрено ви чувствувам мои другари в изпитанието, което съдбата ми е изпратила.

— Добре, добре — побърза да го успокои Ковачев. — Не възразявам да ме наричате „другарю“. И така, да чуем какво има да споделите с тези свои новопридобити другари.

— Аз съм един чистосърдечен човек. И сам не знам защо не дойдох при вас, преди вие да дойдете при мене. Но снощи, след като премислих всичко, разбрах, че единственият път за мене е чистосърдечно да си призная всичко.

— Похвална идея — подкрепи го съвсем сериозно Ковачев. В тона му не можеше да се улови нито нотка на ирония. — Слушам чистосърдечните ви признания.

— Преди около два месеца случайно на булевард „Руски“, в книжарницата за чуждестранна литература, се запознах с двама чужденци, приличащи на съпружеска двойка. Аз търсех една техническа книга, те албум с красотите на Рилския манастир или с български икони. Постарах се да им помогна да изберат нещо подходящо. Говореха на разбираем български език. Като излязохме от книжарницата, поканих ги да поседнем в кафе-сладкарницата на хотел „България“. Поприказвахме си най-приятелски. Оказаха се много мили хора. Харесахме се взаимно. И се уговорихме да се срещнем и на следващия ден. Предложих им да ги разведа с колата, да им покажа София и красивите й околности. Беше събота. Прекарахме много добре. Обядвахме в мотела на „Белите брези“. Те платиха. Само дето не се сбихме по този повод. Но отстъпих. През цялото време приказвахме. Аз им представях града, те ме разпитваха с какво се занимавам, къде и с кого живея. Интересуваха се от всичко за мене. Сигурно аз бях единственият български гражданин, с когото те се бяха запознали отблизо. И аз не виждах основания да крия сведенията за себе си и за живота, който водя.

Дали това, което разказваше Петров, беше плод на „чистосърдечното му разкаяние“ или отдавна измислена версия, беше рано да се каже. Но на Консулов направи впечатление обстоятелството, че целия ден в събота той е прекарал с „двамата симпатични чужденци“. А кака Евлампия? Нима тя не е ходила да се черкува този ден! Или е оставила къщата им сама, без надзор? А може би денонощните дежурства са започнали след срещата с чужденците? Именно защото се бе срещнал с тях. И друго се хвърляше в очи.

Както бе приседнал на стола, Петров не мърдаше, не вдигаше поглед и впил очи в бюрото на Ковачев, продължаваше да стои като препариран и разказваше с монотонен глас.

— Фаталният разговор — продължаваше Петров — се състоя на следващия ден, в неделята. Ах, да можех да изтрия от живота си тази неделя! Заведох ги на Витоша и там прекарахме целия ден. Обядвахме на Копитото. Само че този път платих аз! След обяда жената се излегна на тревата да се попече, а ние с мъжа тръгнахме да се разхождаме наоколо. Тогава той подхвана един по-особен разговор — за сътрудничеството между народите, против ненавистта, която вилнее сега по света, ненавист и националистическа, и расова, и класова. Как най-добрите, най-културните и интелигентни хора от всички народи са братя и трябва да си сътрудничат…, да служат на общото хуманно дело за предотвратяването на войните, за мир и разбирателство между народите. И тогава той ми предложи да извърша „някои дребни услуги“ на една, както той се изрази, „дружески настроена към съдбата на многострадалния български народ“ държава. Велика държава, знаменосец на свободата и на демокрацията в света.