Димитър Пеев - Вероятност, равна на нула

— Това… може би… — каза замислено Ковачев — ние във всеки случай сме длъжни да сторим. Дори и да не сте прав. Просто, за да осветлим от всички страни живота на задържания.

— Прав съм — отговори с подчертана увереност Консулов. — И с оглед на тази проверка употребих последния ден, целия, за да уточнявам живота и връзките му в Провадия, Русе, в казармата и преди всичко във Видин. Макар че, другари, жътвата не е богата. Петров разказва без онези житейски подробности, които изпълват с конкретно съдържание ежедневието, разказва, както се преразказва заучена чужда биография. Наистина, добре назубрена, но не и лично преживяна. Над събирането на такава тъкмо дребна, битова информация се трудих целия ден. А в неделята, докато вие сте си почивали, написах ей това!

Консулов измъкна от джоба на сакото си тънък сноп изписани на машина листове и ги подаде на Ковачев.

— Тук са резюмирани всички онези негови биографични моменти, които позволяват да се идентифицира личността му. Има приложени и скица на къщата, в която са живели с покойната си съпруга, и план на улицата, където са пазарували: и хранителните стоки, и където е бил плод-зеленчукът, и стотици други подробности, които биха могли да го изобличат. Него или… моята интуиция. Защото една биография може да бъде научена, но не и един цял свят, светът на градчетата, в които той е живял до пристигането си в София.

— Как реагира той на това подробно, явно неслучайно разпитване за градовете, за бита? — запита Ковачев.

— Сякаш никак. Отговаряше уверено, без да се замисля. Имам чувството, че дори и да не е този, за когото се представя, добре познава обстановката. Може и специално да я е проучвал. И единственият сигнал на фона на невъзмутимото му спокойствие беше, че не се учуди, че не запита защо го разпитвам за подобни незначителни подробности. — Консулов замълча за кратко и добави: Макар че… целият ми този неделен труд вероятно ще се окаже излишен.

— Допускате, че все пак той е оригиналният Петров ли? — запита Петев.

— Не. Не в този смисъл. Работата може да се изясни много по-просто. Достатъчна ще бъде една негова фотография!

— А защо сте така уверен? Все пак подменянето е рискована игра, която бързо и лесно може да бъде разобличена — каза Ковачев.

— Да, има нещо, което не ви казах и което ми дава основание да съм сигурен в догадката си. Пак едно странично доказателство, но този път достатъчно красноречиво. Още при обиска и толкова повече при повторното разглеждане на дома им ми направи силно впечатление, че няма нито една негова снимка от живота му преди София. Нито по стените и масите, нито в традиционните семейни албуми. Докато изобилствуват снимките на кака Ева — от бебешките й години до наши дни. Този контраст, да си призная, за първи път ми прошепна етичната мисъл, че нашият човек не е никакъв Петров! Не познавам човек, който да не притежава поне една снимка от детските си години, от младините… За да се любува на това, как са изглеждали той и неговите най-близки хора преди десетилетия… А нищо подобно нямаше при Петров. Това може да бъде обяснено или като някаква негова странност, или… Аз съм за втората алтернатива. Човек, който с такова умиление разказва за своя живот, за своя първи брак, за родното си място, не може да не запази и веществен спомен, поне една фотография…

Консулов се оказа прав.

Да проучи този въпрос изпратиха Дейнов, богато снабден със снимки, със съчинението на Консулов и личния паспорт на Петров в джоба. И макар че най-пресните спомени за него бяха останали във Видин, Дейнов взе най-напред самолета за Русе, за мястото, където му бе издаден паспортът.

Щом в русенската паспортна служба измъкнаха картона на Георги Михайлов Петров и го съпоставиха с издадения му паспорт, веднага стана ясно. От малката снимка на картона ги гледаше съвсем друг човек. Това не беше никакъв двойник. Дори далечна прилика нямаше между двамата. Поне в лицата им. Истинският от картона беше бузест, почти чипонос, с кръгли добродушни и леко глуповати очи под дъговидните вежди. А другият, от паспорта, имаше продълговато слабо лице, напомнящо раннохристиянските аскети, прави вежди и остър, стоманен поглед, тънък, доста дълъг нос. И все пак най-силно на пръв поглед се хвърляше разликата в челата им — истинският Петров имаше средно високо чело с две дъги отстрани, а другият — голямо и високо правоъгълно чело на упорит, волеви човек.

Дейнов веднага, още от паспортната служба позвъни на Ковачев. Той не само бързаше да съобщи новината, но и се надяваше, че ще му се размине обикалянето на другите градове. Но уви, за негово съжаление Ковачев му нареди да продължи изпълнението на задачата и да събере пълен материал за Петров и достатъчно свидетели, които при нужда да разобличат измамника.