Димитър Пеев - Вероятност, равна на нула

— Може те да съдържат насрещни подаръци — отвърна му неочаквано Ковачев. И той се бе включил в играта, но на страната на генерала.

— Вие много добре знаете, другарю полковник, че куфарът, който върна Пешо, беше празен.

— Или вече изпразнен, когато ние го намерихме.

— В него имаше един рапан. Той вероятно е представлявал „квитанцията“, условният знак, че пратката е получена.

— Или е бил случайно оставен там от Морти.

— А как да си обясним, че Петров не взе лично от ръцете на Петков куфара. Та те бяха на гарата почти по едно и също време.

— Петров не е разчитал да успее, но внезапно се е освободил — продължаваше да спори Ковачев, а генералът се подсмиваше самодоволно.

— Самият факт, че Петков дойде специално в София, за да остави куфара, без да получи за това някаква компенсация от Петров, без дори да му заплатят разноските, показва, че това не е обикновена услуга между приятели. Ако Петков беше тъй близък приятел на Петров, че да дойде специално до София, за да му донесе куфара, нима нямаше да се видят, да го посети в къщи или поне в работилницата. Та те, по всичко личи, дори не се познават…

Консулов усети, че е преминал на слаби позиции, че си служи с „битови“ аргументи. Пък и забеляза вече нескриваните подсмивания. А на него малко му трябваше да кипне, особено ако някой се отнасяше към идеите му или, пази боже, към личността му със снизходителна ирония. Затова незабавно премина в нападение.

— И купената лани картичка, написана със сбъркана дата и условен текст, която нищо неразбиращият Маклорънс пусна, и пълното им мълчание в таксито, и безсмисленото пътуване на Маклорънс до гарата, и смяната на куфарите, и накрая самото пътуване на Пешо до София съвсем не са елементи на едно невинно предаване. А обстоятелството, че Петров знаеше и номера на касетката, и цифровата комбинация за отварянето й, красноречиво показва сговора помежду им. И въпреки всичко това те не се срещнаха. Защото Петков не е трябвало да знае за кого е предназначен куфарът. Всичко това по категоричен начин доказва, че имаме работа с чужда агентура. А фактът, че десетина дена след предаването на куфара нищо ново не се е случило или не сме го забелязали, не е никакъв аргумент. Къде е казано, че чуждите агенти трябва да показват рогата си през ден, през два? Според мене, случаят е ясен и ние нямаме никакво основание да прекратим наблюдението и още по-малко да ги викаме на разпит. А ако някому се свидят усилията на по-нататъшната работа над случая, то само мога да го съжалявам.

Последната фраза прозвуча несъмнено дръзко и Консулов съжали за нея веднага, щом я изрече, но генералът сякаш не я чу, а като се обърна към Петев и Дейнов, запита ги добродушно:

— А вашето мнение, другари, какво е?

— Благодарение на една щастлива случайност можахме да попаднем на представител на чуждото разузнаване. За сега не знаем нито какво има в куфара, нито какви са задачите на Петров и наш дълг е да го узнаем!

— Съгласен съм с другаря майор — каза кратко Дейнов.

— Е, полковник Ковачев — усмихна се генералът, — те са болшинство, трима на двама сме, ще трябва да се предадем, как мислите?

И като помълча малко, вече със съвсем сериозен тон добави:

— Ако ние се съгласяваме с вас, то и вие трябва да се съгласите с мене, че все пак не може така да продължаваме. Възможно е Петров още днес да предприеме нещо, ако е спокоен, и да издаде намеренията си. Но може и да се закроти, да минат месеци в бездействие. А когато едно наблюдение продължава прекалено дълго, не само омръзва на всички, но и с всеки ден рисковете да се разобличи се увеличават. А днес ние все още нямаме нишка, за която да се хванем, нищо, от което да започнем разплитането на кълбото. В това, че поспорихме, няма нищо лошо. Винаги е полезно да се поразмърдат мозъците, да поопресним аргументите си. Но вече е дошло време и да измислим нещо. Така да се каже, от пасивната позиция на наблюдатели да преминем в атака.

— Да ги задържим, да ги разпитаме най-старателно — обади се веднага Дейнов. — И нека те да разказват, те да обясняват поведението си, всички загадъчни обстоятелства.

— Тази мисъл и мене е съблазнявала — отвърна му генералът. — Тя може и да не е толкова безплодна. Съществува вероятност да се саморазобличат и двамата, да докажем вината им и да ги осъдят. Въпросът е достатъчно ли ни е това? Нима допускате, Дейнов, че Петров работи у нас сам, че Пешо е единственият му помощник? Та дори това да е така, ние нямаме право да строим плановете си върху тази тъй малко вероятна хипотеза. Във всеки случай не преди да сме я доказали!