Димитър Пеев - Вероятност, равна на нула

Не по-обнадеждаващ, макар и в съвсем друго русло, протичаше животът на другаря Петров. С точност, достойна за електронния часовник, който носеше на лявата си ръка, се появяваше и напускаше работилницата. Никакви подозрителни контакти с никого не бяха отбелязани. Не се обаждаше по телефона, нито някой го търсеше. Не напускаше по никакъв повод цеха. С всичките си (все по-млади от него) колеги беше безкрайно внимателен, услужлив и учтив. Никога (пак за разлика от всички останали в работилницата) не псуваше, не употребяваше груба дума. И пак всички единодушно, без изключение, обичаха и уважаваха „бай Георги“. Подобен, също така сив и безплоден в оперативно отношение беше животът му и извън цеха. С никого не дружеше, макар и да не минаваше комшия или познат на улицата, в магазина, в градинката, който да не му се усмихне и поклони, да не се поинтересува от здравето на бай Георги. Той им отвръщаше с още по-големи любезности и усмивки, с не по-малка заинтересованост от тяхното здраве и семейно щастие. Така еднообразно и безрезултатно протичаха дните на двете бригади от наблюдението. А да се поддържа то непрестанно и плътно (не знаеш кога, къде и как ще изскочи търсената информация) беше толкова трудоемко, колкото и скъпо. Не само заради парите, колкото заради висококвалифицираните хора, които бяха заангажирани в това денонощно наблюдение. И ръководителят на съответната служба с основание постави пред генерала въпросите докога и има ли смисъл.

Затова една сутрин Марков събра в кабинета си всички, които бяха работили по „диамантената афера“, и разви убедително пред тях тезата, че, както той се изрази, „черният куфар е бил празен“.

— Преди всичко — започна той — кой пренася куфара? Един гангстер. В първоначалния етап поради това, че те използуваха шифър, ние, може би не без основание, заподозряхме нещо друго. И се настроихме, така да се каже, на контраразузнаваческа вълна. И по инерция продължавахме така да мислим. А случаят може да е съвсем прост. Някой си Хикс, вероятно българин невъзвращенец, приятел или роднина на другаря Петров, редовно му изпраща черни куфари с обикновени домашни вещи: костюмче и ризи, малко носени, магнетофонче, одеколон за Ева… Случайно той познава Морти, научава от него, че заминава за България. Е, не точно за София, за Варна, но там се намира другият им познат, Пешо шофьорчето, и той му написва писмо, в което го инструктира как да действува, като получи картичката му. По-нататък вие знаете. Мълчанието в таксито се обяснява много просто: Пешо не знае английски. А за да не си губи времето в София да разнася куфара, оставя го в багажната касетка на гарата и се завръща спокойно във Варна. Петров си прибира куфара, окачва костюма в гардероба си, нарежда ризите в чекмеджето и си пуска магнетофона да му свири. А ние ги наблюдаваме, наблюдаваме и проучваме, следим… Вече две седмици. И докога, пита се. В смисъл, другарите от наблюдението питат докога и защо. А ние трябва да им отговорим. Още колко седмици ще ги караме да висят така над празни ясли? И най-важното: защо, убедени ли сме, че има смисъл? С оглед на казаното аз внасям за обсъждане предложението да прекратим наблюдението на Пешо и на Петров и да си поприказваме с тях и ще видите как мистерията ще се превърне в най-банален битов фарс. Ето, затова ви събрах, да си кажете думата по това мое предложение.

Този трик да отстоява теза, в която не вярва или попе силно се съмнява и да предизвиква подчинените си да я опровергават, беше отдавна познат. Затова Ковачев си замълча, остави колегите му да се ловят на въдицата. Петев и Дейнов, след като непосредственият им началник мълчеше, също решиха, че е по-благоразумно да не се обаждат. Както се казва, „на топа на устата“ остана Консулов. Той работеше за първи път с генерала и нямаше как да познава маниерите му. Струваше му се съвсем невероятно Марков да е повярвал в невинността на Петров и Петков. И все пак кой знае, може под натиска на службата за наблюдение да се е съгласил да престанат да се занимават с двамата. Та дори и да рискуват да ги разпитат. И какъвто му беше характерът, веднага се втурна „да гаси пожара“:

— Няма „невинно обяснение“, което да оправдава връщането на куфара, на същия такъв черен куфар. Тази хипотеза би изглеждала правдоподобна само ако Маклорънс беше изпратил аналогична картичка направо на Петров в София и той бе дошъл лично да си вземе куфара. Само тогава би се оправдало връщането на предишния. Макар че за какво са му на онзи, на Хикс, в Америка празните куфари.