Димитър Пеев - Вероятност, равна на нула

— Жалко наистина — обади се след кратко мълчание Ковачев, — че не успяхме да надзърнем в касетката, че не се запознахме със съдържанието на куфара. Колко по-лесна щеше да бъде сега задачата ни!

— Там бях тогава аз — каза Консулов — и нямаше нито време, нито оперативна възможност да се опитаме да отворим касетката и куфара. Както Петров дойде скоро-скоро, тъкмо щеше да ни завари как му баем на куфара и щеше да си омете чуковете, без да го узнаем. А съгласете се, че е по-добре да познаваме човека, отколкото съдържанието на черния куфар.

— Не го вземайте като упрек, другарю капитан, съвсем нямах такова намерение. Просто при тая липса на ориентири изказах естественото съжаление, че не познаваме съдържанието на куфара. Как би ни насочило сега то!

— Полза няма, другари, да се вайкаме за това, което ни липсва — каза генералът. — По-добре напрегнете сивото си вещество и предложете някоя интелигентна идея.

— Да измислим някой тест — предложи Петев, — да предприемем нещо, на което Петров да реагира специфично, а ние, според реакцията му, да разберем безобиден гражданин ли е или чужд агент. Такъв тест, който да не ни издава, а да разобличи него.

— Чудесна идея, Петев — усмихна се генералът. — Остава да я споделите с нас: как си го представяте вие този тест, тази ваша идея, която ще провокира нашия човек да се саморазобличи…

— Не знам, но предлагам да помислим.

— Добре, мислете. Ех, да знаеш откога я търся аз тази лакмусова хартийка, с която да познаваме кой е свой и кой — враг.

— Петров трябва да предприеме нещо със съдържанието на куфара — каза Ковачев. — То не му е изпратено, за да си го държи в къщи, ей така. От което следва, че той все пак скоро ще предприеме нещо.

— Кой знае, кой знае… — генералът потърка замислен брадичката си. — Там може да има радиостанция, там може да има пари и още нещо, което ще му потрябва догодина. Тогава?… Това с теста, разбира се, не е лошо. Но остава да се измисли. А дотогава? Вие сте прави другари, чалъм ни липсва. Но няма крепости без тайни вратички. Гледаш я стената отдалеч: гладка, нито една пукнатина. Приближиш се, взреш се по-внимателно. И не пукнатина, а отвор се открил пред тебе. Затова ето какво ще направим ние сега. Всеки да си помисли и да ми каже вижда ли нещо необикновено, дори да е дреболия, което да му прави впечатление в този случай. Така, в детайла, може и да съзрем пукнатината.

— На мене най-силно впечатление ми прави — престраши се пръв Дейнов — това, че знаеше и номера на касетката, и цифровата комбинация за отварянето й, без Пешо да му ги бе съобщавал.

— Не ме разбрахте, Дейнов — прекъсна го генералът. — Това не е дреболия, не е детайл. То е премислено, централен възел в играта и не с него ще се издадат те. Търсете нещо незабележимо, нещо, което е убягнало от контрола им.

— На мене ми прави впечатление, че Петров е някак…, как да кажа…, идеален — каза Ковачев. — Всички го хвалят, всички го уважават, всички го обичат. Отличен работник, безупречен колега и съкварталец. Просто да го разцелуваш. Такъв идеален гражданин не ви ли се струва малко подозрителен? Не е ли това някаква маска, камуфлаж?

— Вие пък сега, ще заподозрете човека само защото бил идеален — засмя се Марков. — По тая отдавна захвърлена логика бихте могли и мене да заподозрете, нима аз съм по-малко идеален!

— Съвсем не сте идеален, това ще потвърдят всичките ви подчинени. Като се развикате, да не си в съседната стая.

— Вие пък бъдете благодарни и на викането, защото понякога и бой заслужавате. Аз пък мислех, че с пушенето ще ме опровергаете. Пък понякога и от чашката не се отказвам. Да, има да го догонвам аз по идеалност този Петров. Нали той не пуши?

— Не пуши, не пие, по жени не ходи, карти не играе, по рецептата на лафа за идеалния еснаф — каза Консулов.

— А вие нещо интересно не сте ли забелязал? — запита го генералът. — Най-дълго време се занимавате с него.

— Забелязал съм. Дори две обстоятелства.

— Защо не сте ги казали досега?

— Ами… те са едни такива…, струват ми се незначителни… Може и да са случайност, а само на мене да изглеждат подозрителни.

— Хайде, хайде! — подкани го Марков. — Нали това се търси.

— Откакто сме установили наблюдението, не е имало нито миг къщата да е останала сама. Ден и нощ там се намират или Петров, или жена му. Докато той е на работа, тя не прекрачва прага на вратата на дворчето. Макар че тъкмо тогава е време за покупки. Или го изчаква да се върне, или той ги прави. Да си призная, обмислях греховната възможност да влезем и да потърсим куфара. Но това е изключено. По този повод констатирах това обстоятелство.