Нарките заслужиха смъртта си, отдавна вече. Никога не бе харесвал арогантността и самомнителнбстта им, никога не можа да проумее защо пазят извора сякаш е тяхна собственост. В ръцете на страхливите планинци нямаше никаква стойност — той, Алкам, напротив, щеше да го използва, за да потегли на юг с армията си и щеше да тъпче огромно царство на земята, каквото светът никога не е виждал! В ръцете му изворът би осъществил определена цел, би се превърнал в могъщо оръжие…
Генералът наблюдаваше доволен безкрайните редици на своите воини, които минаваха покрай него в церемониален марш. Виждаше решителността в лицата, жаждата за кръв в очите им и кимна, изпълнен с удовлетворение.
Още преди денят да свършеше, никой от нарките нямаше да е вече жив, главата на Маддракс щеше да бъде набучена на бойно копие — и изворът щеше да е най-сетне негов.
Тогава никой не би могъл да го спре…
Те идваха.
Мат ги чуваше.
Отначало се долавяше само далечно трополене, което можеше да е причинено и от лавина, която е паднала някъде в планините. После ставаше все по-силно и по-отчетливо и Мат дочу еднообразния барабанен ритъм.
Бойни барабани.
Войската на Алкам.
Мат забеляза, че младите мъже нарки, които лежаха до него в закритието, станаха неспокойни. Момчетата, чиято възраст той определяше на около четиринайсет-петнайсет години, никога преди в живота си не бяха гледали врага очи в очи.
Бяха корави деца на природата и сръчни ловци — но все още не им се бе налагало да се бият за своя и на семействата си живот. Винаги тази работа вместо тях бе вършил нарка-то. Е, тъй като сега беше мъртъв, нямаше измъкване…
Съвсем набързо нарките издигнаха насип от сняг, който преграждаше селото откъм стръмния склон, по който щяха да дойдат Алкам и хората му. Легнали по корем, нарките дебнеха, мъже и жени. Старци и хлапета.
Всеки от тях беше стиснал някакъв предмет, който повече или по-малко можеше да послужи като оръжие — копия, стрели и лъкове, тояги, ножове, камъни. В лицата им се четеше боязливо очакване, често дори и страх.
Мат ги разбираше добре.
Авангардът на войската на Алкам вече се виждаше в подножието на склона. Отначало се откроиха флаговете им — страховити на вид изображения с рога, които представляваха някакви демони от религията на Асмарк. После идваше редът на барабанчиците, чиито глухи удари отекваха в околните скали.
Въздухът сякаш трепереше от грохота на барабаните. Бавно, но видимо неудържимо войската на Алкам се приближаваше.
Беше огромна.
Начело вървеше мощна формация от стрелци с лък, следвана от безкрайна редица воини, въоръжени с мечове, копия и щитове. После идеха ефрантите, които в пълното си бойно въоръжение изглеждаха като четирикраки крепости, които никой и нищо не можеше да спре. Зад тях — бойни машини, катапулти, копиемети.
Мат се огледа и видя, че някои от нарките вече страхливо се оттегляха, макар че войската на Алкам все още се намираше на разстояние осемстотин ярда.
— В името на Вудан — изтръгна се от устата на Йорл, който седеше до Мат зад защитния насип. — Нямаме никакъв шанс. Всички ни ще избият. Трябва да се предадем, Маддракс. Може би Алкам ще ни пощади…
— Няма да го направи — каза Мат твърдо. — Познаваш Алкам достатъчно добре, Йорл. Знаеш, че няма да остави никого от вас жив. Иска да притежава извора — и няма намерение да го дели с никого.
— Но… все трябва да има някакъв начин за преговори…
— Няма такъв начин — оспори мнението му Мат. — Алкам разбира само един език — този на войната. Вече няма връщане назад.
— Вудан да ни е на помощ — каза Йорл и пребледня като тебешир, когато погледна надолу към огромната войска, която се изкачваше откъм подножието на склона и заемаше позиция.
Мат прецени числеността на армията на Алкам на около петстотин души — двеста стрелци с лък и други триста воини, в това число и около осемдесет ефранта и двайсетина катапулти. Срещу тях стояха сто нарки, които в сравнение с войниците на Алкам щяха да се бият почти с голи ръце.
Мат преглътна с усилие.
И той никога досега не бе се намирал в толкова безизходно положение, никога не бе срещал противник с такова числено превъзходство.
Всъщност малко помощ от Вудан нямаше да навреди…
Алкам, който яздеше върху най-големия от бойните ефранти, вдигна властно ръка. Подчинените му командири се пръснаха с фреккойшерите си, предадоха заповедите си на своите части.
Под громовния трясък на бойните барабани, стрелците с лък излязоха още по-напред и се пръснаха във верига. Алкам с презрение видя, че нарките, чието село се намираше горе на гребена на планината, бяха натрупали насип около селото си жалък опит да спрат него и войската му.
Читать дальше