Майкъл Периш: Сред белия ад

— Положи спътницата си в свещената вода — нареди тя на Мат.

— Но… — Мат поклати отчаяно глава. Едно е да се лекува порезна рана — Аруула, напротив, имаше вътрешни наранявания, прободен бял дроб. Беше загубила твърде много кръв…

— Сложи я вътре — повтори Сам настойчиво и Мат изпълни нареждането й. Нито той, нито Аруула имаха какво да губят…

Нежно свали спътницата си, постави я в бълбукащата топла, фосфоресцираща влага. Сам пристъпи, направи шепа с дясната си ръка, загребваше с нея вода и я изливаше върху очите, устата и косата на Аруула. При това шепнеше заклинания, които Мат не разбираше.

Водата започна още по-силно да бълбука, сякаш вреше. Нещо се случи, макар и Мат да не можеше да си обясни какво точно представлява. Очевидно ставаше някаква реакция.

Затаи дъх, гледаше като втрещен Аруула и Сам, изпрати гореща молитва към небето.

Тогава, след минути, които изглеждаха безкрайни, Аруула изведнъж се раздвижи.

— Какво…?

Мат не вярваше на очите си. Първо някакъв електрически импулс премина през тялото на Аруула, после се раздвижиха ръцете и краката й. Накрая тя започна удобно да се протяга в топлата вода — като спящ човек, който е сънувал неприятен сън. Кръвта беше отмита, в чертите на лицето й отново се възвърна животът.

— Боже мой! Такова нещо не съществува…

Сам натисна главата на Аруула във водата, така че за секунди беше изцяло потопена в пенещата се, пареща вода. Когато главата й се показа отгоре, Аруула се огледа объркано.

— Кк… къде съм?

— На сигурно място — отвърна Мат с усмивка.

— Маддракс. — Аруула дари спътника си с усмивка. — Какво се е случило? Бях в долината на реките… Крахак, птицата на смъртта, беше над мен…

— Беше — потвърди Мат с горчивина, — но вече не е. Ти беше спасена.

— Но… — Аруула посегна към гърба си — там, където я беше пробола стрелата. Не успя да открие дори и белег. — Как е възможно това?

— Попитай Сам — каза Мат с усмивка и посочи дъщерята на Йорл, която беше коленичила на брега на извора.

— Ти… си ме спасила? — попита Аруула с удивление.

— Силата на свещения извор те спаси — отвърна Сам, чийто диалект забележимо се различаваше от този на Аруула, но все пак се разбираше. — На него дължиш живота си — и на Маддракс. Той те освободи от лагера на Алкам. Можеш да се смяташ щастлива, че имаш такъв спът…

Сам не успя да довърши изречението си докрай, защото в този момент през входа на пещерата се втурна баща й. Силуетът му се очерта на бледата светлина на изгряващото слънце.

— Какво има? — попита Мат, който се досети, че ги очаква някаква неприятност.

— Нашите съгледвачи — обясни Йорл със запъване. — Току що се завърнаха. Видели са Алкам и неговата войска. Хората от Асмарк са на път за насам — и са много…

Обезобразеното, обгорено лице на Алкам беше огледало на душевното му състояние. Неудържима ярост и унищожителна омраза кипяха в душата на военачалника, подтикваха го към кърваво отмъщение за болката и срама, които му бяха причинени.

Косата и месото върху лицето на Алкам бяха опърлени и замръзнали в ужасна маска. Всичкото, което искаше, беше да потърси отговорност от мъжа, който му причини това.

Омразата му си имаше свое собствено име — Маддракс.

От една скала, на която се бе настанил с подчинените си командири, генералът наблюдаваше тясната, покрита със сняг долина, през която се придвижваха внушителните редици на войската му, подтиквани от героичния гръм на барабаните.

Начело маршируваха кохортите на стрелците с лъкове, след тях идваха ротите на бойците, чиито лъскави мечове и остриета на копията блестяха на слънцето. Бойните ефранти с техните внушителни надстройки, които наподобяваха малки крепости, маршируваха в затворена формация. Някои от тях теглеха след себе си огромни бойни машини, неудържимо се приближаваха към селото на нарките.

Алкам беше сигурен, че там ще намери Маддракс.

Очевидно Маддракс се беше свързал с нарките, които са му разкрили истината за спътницата му и за нарка-то.

И какво от това!

Въпреки ужасните болки, които го измъчваха, Алкам се засмя.

Преди да открие, че е измамен, Мат му бе оказал ценна услуга — бе убил нарка-то.

Генералът поздравяваше себе си за идеята да изпрати странния чужденец с гърмящото оръжие в полето срещу нарка-то. В крайна сметка планът му се осъществи — макар и по един по-различен начин, отколкото бе си го представял.

Алкам замислено потърка брадичката си, хващаше мазолеста, обгоряла кожа. Щом като веднъж изворът на нарките се окажеше в негово владение, щеше да се изкъпе в него и болките и ужасните рани щяха да принадлежат на миналото. Дотогава бушуващата болка щеше да е ценен съюзник — защото всеки миг му напомняше кои са неговите врагове и какво са му сторили.