Мартин Петков: По избор на клиента

Колата връхлетя изневиделица и всичко, което той успя да види, бе един огромен кръгъл фар в блестяща хромирана гривна, придружен от воя на гуми и клаксон. Тялото на Джон се претърколи през предния капак и падна на асфалта, точно върху разграничителната линия. Наоколо се събра тълпа, но той вече не виждаше и не чуваше нищо.

Когато очите му започнаха да се отварят, в тях блеснаха ослепителни слънчеви лъчи. Наоколо беше изключително тихо, а самият той, като че ли лежеше върху някакви полуобли камъни. Явно съм много зле, щом ми се привиждат такива неща — помисли Джон — Дано да не съм в Общинската болница. Ако съм в нея, нищо чудно да ме оставят инвалид за цял живот. Леля ми така и не можа да се съвземе от лекарствата, които й даде онзи стажант.

— Виждам, че вече сте тук — обади се някакъв плътен и равен глас.

— Да, докторе, в съзнание съм.

— А кой ви каза, че аз съм доктор? — пак така безразлично полюбопитства гласът.

На Джон му хрумна, че сигурно това е психологът на болницата, който го проверява, дали не е в стрес. Затова се опита да прозвучи спокойно.

— Ами нормално е в болниците да има доктори — отговори той.

— Ха-ха-ха — засмя се онзи — Вече колко пъти ми се случва. Все забравям, че вие, хич не усещате разликата и обикновено си мислите, че се намирате или в болницата, или у дома си. Само сектантите-самоубийци веднага се усещат…

— Какви ги говорите? — потръпна Джон — Какви самоубийци? Кой сте вие и къде се намираме?

— Ще ви обясня веднага — отзова се монотонният глас — Но по-напред, благоволете да си отворите по-смело очите и да се изправите.

Джон се осмели да погледне по-смело в слънцето и подпирайки се с ръце, приседна върху един от облите камъни под него. Огледа се около себе си и хлъцна изненадано.

— Мили Боже.

— За него има време — рече гласът, само че това вече не бе само глас, а някакъв палячо, облечен целият в бяло, със странна шапка на главата и още по-идиотски лебедови крила на гърба.

Той седеше на един пън и почесваше бузата си с огромен жълт ключ, който може би беше златен, а наоколо Джон видя най-странния парк, който някога бе посещавал. Най-разнородни дървета стърчаха тук и там — някои от тях, ниски и криви, а други, прави и високи; между тях никнеха перести зелени храсталаци и всичко това бе окичено в някакви непознати червени плодове. А малко встрани, на равна зелена полянка, се издигаше огромна дървена врата с две крила и нищо друго. Нямаше нито стена, нито къща. Просто една висока врата и около нея нищо.

Джон спря отново озадачения си поглед върху човека в белите дрехи.

— Моля ви се, кажете ми, къде се намираме.

Тогава онзи се изправи, поизтупа дрехата си и придавайки си по-внушителен вид, заговори бавно и помпозно.

— Човече, с огромно удоволствие те приветствам пред вратите на рая! — и ръката му с плавен мах посочи дървената порта — Аз съм Свети Петър, а ти вече се пренесе в селенията Господни.

— Велики Боже! — възкликна Джон.

— Наистина е велик — отзова се другият.

Но Джон не го чу. Бяха го вкарали в лудницата. Дявол знае, кой му беше свил този номер, но вместо в болница, се намираше в лудницата и отгоре на всичко го бяха сложили в една стая със Свети Петър, който поне засега не буйстваше. Само не можеше още да си обясни какъв е този странен павилион. Дали не го бяха декорирали специално за тоя, крилатия, а него да го бяха вкарали там по случайност, защото другаде е нямало място.

— Ти май нещо не ми вярваш — обади се Свети Петър и му прекъсна размишленията.

— Вярвам ти, вярвам ти, как да не ти вярвам — побърза да отговори Джон — Разбира се, че ти си Свети Петър.

Но светията съвсем се навъси и започна да потупва нервно с крак.

— И това се повтаря всеки път. Пък аз, уж, го знам, и пак се нервирам.

Той размаха ръцете си и закрещя с все сила насреща му.

— Абе, говедо, не виждаш ли, че си в рая, питекантроп такъв, а и защо ли обиждам животното, то се държеше, къде по-прилично. Ти си истинското животно, тъп имбецил такъв!

— Ама, чакай малко — заекна уплашено Джон — Аз още не разбирам. Как така в рая? Значи съм мъртъв?

Свети Петър се успокои и го загледа подигравателно.

— Я се ослушай.

Джон се заслуша, но не чу нищо и все така объркано повдигна рамене.

— Дишаш ли? — попита Свети Петър.

— Какво?!

— Попитах те, дали дишаш.

Джон замлъкна отново и… Невъзможно! Той не дишаше! Значи…

— Е? — рече Петър.