Мартин Петков: По избор на клиента

— Там е друга работа — отвърна Петър — Там приемат само привилегировани, които притежават специални клубни карти за ада. Например франкмасоните или еврейското лоби, или руската царска аристокрация.

— И какво правят там?

— Ами нищо. Седят и си въобразяват, че управляват света и от тях зависят съдбините на човечеството. Всъщност те продължават да правят онова, което са вършили цял живот, само че в случая няма опасност да навредят на някого. Вече са напълно безобидни. По цял ден забавляват Дяволите, като обясняват колко са велики и незаменими и се вайкат, какво ли ще правят бедните обикновени хорица без тях. Колегите долу се скъсват от смях.

В гласа на Свети Петър се промъкнаха нотки на завист и погледът му се зарея нанякъде.

— Страшна тъпотия — ядоса се Джон — За по-голяма глупост от тая, не бях чувал.

Свети Петър се сепна и го сряза ядно:

— Я внимавай, какви ги приказваш.

— Тъпотия е. Я се погледни и ти, палячо с палячо, клоун, шут, циркаджия — разгорещи се и Джон — Виж се с тия крила и с тоя геврек на главата, на какво приличаш.

Свети Петър почервеня и от устата му захвърчаха слюнки.

— Ами нали ти си ме измислил такъв, бе идиот с идиотите. Да не мислиш, че на мен ми е много приятно да се развявам с тия крила и в тия неудобни дрехи. Ама нали така си го представяш ти рая. И това наоколо дето го виждаш, и него, ти си го измислил — и дърветата, дето даже и имената не им знам, и тая порта насред полето, и тоя ключ, дето с него ми иде да ти строша главата. Всичко твоята тиква го е родила и на такива като тебе, пък после ние сме били виновни.

И Свети Петър замахна с големия жълт ключ който може би беше златен, заплашвайки да го стовари върху главата на Джон. Но изведнъж ръката му се отпусна и той се заслуша в нещо. Джон също се заслуша, но нищо не чу. Наоколо, както и преди си беше съвсем тихо. Сигурно защото той не си е представял никакви шумове. Май че все пак си беше представял птички и наистина тука се мяркаха разни хвъркати, но и те не издаваха нито звук, вероятно защото в града Джон никога не беше чувал как пеят птиците и следователно не е можел и да си го помисли.

— Чакай — прекъсна размишленията му Петър — Ай да му се не види. Знаех си аз, че така ще стане.

— Какво се е случило? — уплаши се Джон.

— Томата ти е изгорил входящия лист, глупакът му с глупак.

— Ами сега, тук ли ще си седя?

Честно казано Светията вече съвсем му бе дотегнал.

Изведнъж блесна светлина.

Джон отвори очи и видя, че лежи на асфалта, а около него се бяха насъбрали хора. Един човек нервно обясняваше:

— Не карах с превишена скорост, за нищо не съм виновен. И алкохол не съм пил. На, ако искате да ви лъхна.

— Свести се, свести се — завикаха над него. Човек с широко усмихнато лице го потупа по рамото и каза:

— Късметлия сте. Нямате нищо счупено. Аз съм лекар, но честно казано и от мен нямате нужда. Като се прибирате запалете една свещ и после го отпразнувайте.

Джон се надигна и погледна към небето. „Хайде Свети Петре, друг път ще се видим с тебе отново. Да е жив и здрав, Томата. Пък дотогава аз ще се постарая по-хубав рай да си измисля, а и малко да поживея като човек.“

© 1999 Мартин Петков

Сканиране, разпознаване и редакция: moosehead, 2009

Издание:

Златните буболечки, SF Трилър 31

ИГ „Неохрон“ и ИК „Орфия“, 1999

Свалено от „Моята библиотека“ [http://chitanka.info/text/11207]

Последна редакция: 2009-04-16 19:50:00