Любен Петков - Бракониери

Полковникът кацна с хеликоптера в двора на Тома. Веднага приятелите се събраха и започнаха разговорите за утрешния лов.

— Колкото магаре — рече другоселецът, далечен роднина на домакините.

— Какво като магаре?

— За глиган говори — ядосваше се кръстникът.

— Виждал съм, защо? — подкрепи Тома другоселеца и присви око с петно на роговицата колкото просено зърно. — В петдесет и осма с татко, бог да го прости, ударихме такъв глиган.

— Не вярват — рече другоселецът.

Наоколо се надпреварваха да го уличат в лъжа. Човекът се бранеше — дигаше от стола слабото си тяло, задъхваше се от беззлобно слово.

— Утре да тръгнем — ще ви го покажа.

— Стига бе.

— Бас.

Кукурякът беше нацъфтял, спуснаха се луди потоци от високото — време само за лов. Всеки искаше да излезе в гората, но нали бяха ударили бройките си по плана на дружинката? Пазеха се от бракониерство, пазеха и другите от законите.

— Бас ловиш ли? — хвана се за кръстника човекът.

— Хайде бе — глиган.

— Глиган я.

Жената извади наденицата от тигана и я поднесе на масата, до запотената кана с червено вино.

— Наденицата е бъркана — похвали се тя на полковника. — Половината е от сърна, другата половина — от глиган.

Всяка година по това време опитваше такава наденица и домакинята го подсещаше да си припомни разликата: коя е по-добра — миналогодишната, по-миналогодишната или сегашната.

Полковникът, като си пое дълбоко дъх, каза, че тази е направена най-добре от всякога.

— Съвсем пресни са — издаде се жената, защото по това време ловът на сърни е забранен. Сетне го попита за семейството, за децата. Той на свой ред се похвали, че голямата му дъщеря е приета в университета.

— А нашата догодина. Сега е в единайсети клас.

— Голяма грижа! — Всичко нямаше да й разкаже, но си помисли, че никак няма да им е лесно догодина.

— Хвалят я.

Мъжете се протягаха с пълни чаши за наздравица с полковника — висок и сух, но с меки черти на лицето, когато се усмихваше. Обичаше тия хора, своя край и лова. И най-много песните на планината.

Жената още искаше да му говори, да го разпитва, но каната отново се разля и полковникът заслуша мъжете, които шумно спореха и се надлъгваха. Другоселецът също не се даваше. Каквото и да кажеше вече, слушаха го без насмешка.

По едно време всички млъкнаха. Подхвана я надълго Тома. Бялото петно на роговицата застина на едно място и докато не свърши, милиметър не мръдна.

— Няма да кажа кога — рече Тома. — И важно ли е? Ние се събрахме на Голямото пладнище и се пръснахме. Аз — към Катуница.

Кръстникът на Тома, много червендалест мъж, с мустачки, които донесе от дравския фронт и толкова време се грижеше за тях, се наслаждаваше на приказките на своя кръщелник и ако някой искаше да го спре, веднага го изтикваше с очи, с лакът или с груба дума.

— По едно време — напредваше Тома — захвърча сняг. Ситен. И нещо ме задърпа, казва ми — Тома, връщай се. Но краката не слушаха, влачех се като слепок и малко страх дойдеше ли, хващах пояса — дреме ли там габровската кама. Бърках, пропадах в снега. Бях сигурен, че ще престане да ме зарива, стигна ли Катуница. Първо чух изстрел от бойна пушка. Снегът веднага спря и гледай сега чудото — пред очите ми скочи един голям сръндак и увисна във въздуха. Онемях. Дръпнах се зад едно дърво, а сръндакът се изви към мене, бодна ме с винените си очи и измуча: забравих за пушката и камите и по-силно се натиснах до дървото.

Жената на Тома забрави за гостите, с ръка на устата слушаше, без да си поеме дъх.

— Стар ловджия съм, такова нещо не беше ми се случвало. Сръндакът отметна глава, завъртя рога — питаш ли ме, — изхриптя и аз видях струята, която стигна до мене: беше кървава.

Другоселецът намигна — добре я подкара, искаше да каже.

— Огледах се за тия, дето гръмнаха. Сръндакът не ме видя и препусна по стръмното. Да стрелям, се сетих късно, пък нещо ми казваше да не се издавам, тази бойна пушка мирише на началство. По-добре беше да видя докъде ще стигне работата. И тръгнах отдалеко по кървавата диря. Вървях, вървях и не мислех за Катуница. От тоя по-голям лов де? Това едно, а другото ме бодеше, караше ме да спра, да размисля трезво и да се махна. И тия, дето удариха сръндака, нямаше да се откажат. По това време дивечът е забранен, за един такъв сръндак дават седем години, ни повече, ни по-малко.

— Седем години ли? — замисли се полковникът.

— Седем — повтори другоселецът.