Любен Петков - Бракониери

Докато жена му беше млада, броеше всичките му дни. Оставяше я месеци сама с децата или я местеше в различни градове и къщи. И всичко идваше от само себе си — звезда подир звезда и млад полковник: умен, изпълнителен — чакаше го само хубаво и слава. Но беше ли свободен — бягаше насам, към махалата, обикаляше до късно — кога за нощ, за часове или само да мине под прозореца, както в първите години, преди да стъпи в казармата, преди пагона и женитбата.

— Не ме беше страх от него — чу до себе си признанието на Тома, — страх ме беше от очите.

А с полковника какво беше — нито страх, нито надежда.

— „Остави ме“, рекох. А той: „що съм го ударил.“

— „Искаш да ме надупчиш в тая пустош и да си мълча ли?“

Дотича с кожените дрехи, заповяда ми да тръгна, а на потурлията рече да тръгне подир другия. Ето че ме караха, пушката ми не взеха, но ме караха пред себе си и аз знаех, че някъде ще ме наместят. „Откъде си?“ — попита деликатно коженият…

„Няма да ви кажа, си рекох, тя отърваване няма, ами поне да се държа.“

— „Какво да те правим сега?“

— „Пуснете ме да си вървя. И за мене има, и за вас — планина голяма.“

— „А защо не кажеш откъде си? Планината знаем, че е наша.“

— „А вас питам ли ви откъде сте?“

Тъй се влачихме до обяд.

— „А бе какъв човек си ти?“ — пак ме навива коженият.

— „Като вас съм, рекох, човек и разбойник.“

— „За разбойник, виждаме го, ама другото?“

— И какво, какво нататък — не издържа другоселецът и подскочи.

— Тихо бе, човек, тихо.

— Затъкнат между храстики, стигнахме сръндака — коженият и мълчаливият с ватенката, сигурно бе шофьорът, взеха главата с рогата, а на нашия човек дадоха другото. Радваха се. И си казах: „Тома, хайде да офейкаш.“

— Ами ще офейкаш, ами — рече другоселецът и страхливо се огледа за кръстника.

— Духнах под носа им. Първо ме усети мълчаливият с ватенката, дигна пушката и стреля. Гледай, дупка на ухото ми остави (полковникът се наведе към Тома и видя пробитото ухо, сякаш нарочно — за обица). Страшно ме опари, шурна кръв, но без да спра, се връцнах и изсипах върху тях чифтето. Не ги чух да викат, де да знам какво е било. Спуснах се веднага към реката. Бягах като прилеп — в тъмно, слепешката — в светло, стъпките ми зееха с капки кръв след мене — аз все бягах, бягах.

Домакинята с притисната ръка на устните не се отмести. Ето защо потреперваше, когато се забавяше в гората. Сега главата й се пълнеше с такива вечери.

— Жена, каната — викна Тома.

Месечината се изкачваше над тяхната къща — силна и млада. И тихата вечер с нищо не отстъпваше на вечерите през юни, с цъфнали храсти и дъхави плодове. Колко запотени кани с червено вино щеше да наточи жената, колко песни щяха да огласят къщата и селото? И сърцето на оная жена в долната махала сигурно нямаше да изтърпи, защото тя първа видя хеликоптера. Щеше да обикаля по поляните, но ще се реши ли на повече, както в лудите години?

Кръстникът и другоселецът извиха гласовете си. Надигна се над тях гласът на Тома — надигна се и заслиза, и подир тях, като свали куртката, залъкатуши и полковникът. А другите чакаха с потръпване да я изкарат, за да подхванат нова, по-тъжна и по-закършена — до сутринта щяха да избродят всичко пято в планината.

© Любен Петков

Сканиране, разпознаване и редакция: moosehead, 2009

Издание:

Български разкази за животни. Антология

Издателство „Отечество“, София, 1984

Съставител: Симеон Янев

Отговорен редактор: Божанка Константинова

Редактор: Албена Янкова

Художник: Буян Филчев

Свалено от „Моята библиотека“ [http://chitanka.info/text/14460]

Последна редакция: 2009-11-08 18:00:00