Велимир Петров: Пломба от ТИР

Ровичках из въдичарските си такъми и слушах по радиото, че Негово Светейшество Папата, навършил двайсет години на Светия престол; ето и между оловните тежести — тази пломба от ТИР; та се сетих за Маникюристката…

Жените като си навият нещо на пръста…

Преди време, незнам коя, казала на моята — че едно бедно момиче-маникюристка ходела по адреси, хем за компания (много я бивало), хем правела ма-никюри и други манипулации по поддръжка на захабени ръце, почти нищо не взимала. Пиела някое и друго кафе, давала бюлетина с клюките за деня (клюката храни душата) и взимала най-много левче или кой колкото дадял. Я виж на какво са заприличали ръцете ми, като на дърта перачка; ме укори моята — и аз преглътнах това — дето какво ще кажат хората и… какво ще си помислят, като разберат, че сме хукнали по маникюристки.

По него време, след дълги постъпки на държавно ниво, СБХато беше организирало специализирана екскурзия с автобус по Италия; дето веднъж в живота ти се случва; по всички галерии, Сикстински капели, Ватикани, Официта, Боргезета, паметници и прочие съкровищници на световното изкуство; изпити сме държали по него, знаем го, но… не сме го виждали… И тъкмо се вайкахме откъде да съберем нужните суми, въртяхме телефони по роднини, пишман меценати, касиери и други полезни Божи твари, възможни в това отношение.

Маникюристката, щото нея винаги ще я намериш пред себе си, най-когато не трябва, докато киснеше кутрето на моята — в лимонов сок, че да му се опънела кожичката, рече нехайно и важно-важно, че сме изпуснали подходящия момент за екскурзия до Италия. Сега вече — нищо не било то! Тя се върнала само преди дни, от такава екскурзия (Бедното момиче!), тъкмо Папата бил починал, избирали нов Папа, ама то било тържества, церемонии, всичко видяла (Лично!), сега вече нищо нямало да бъде, по нашето време… Нас друго ни интересува, рекох, музеи и прочие… Ами! Друго си е то, рече маникюристката и се нацупи, ей тъй — Пфъ! Сигурно сте виждали как се цупят някои хора, ей тъй — Пфъ!; като там, дето са си скубали — мустаките и веждите, се подува и се виждат синьо-черни точици, като на пърлена трътка… Пфъ!… — не, ами, оттатък!

Не издържах и рекох (авторитетно), че щом пък е чак толкова важно, ще я натъкмим така, че и ние да присъстваме на погребението на Папата…

Прости ме, Господи, със задна дата, че и добавих: и ще си изберем Нов, по-подходящ!…

Казах го на ужким, разбира се, но знае ли човек кого слушат ония — там, лошите, дето ги погаждат тия работи…

Маникюристката се фръцна и повече не я видяхме. Чухме, че се включила в друга някаква екскурзия — до Виена (Бедното момиче!), навярно по линия на маникюристките. Оттам, на връщане, изпуснала случайно кораба, а билетете за нов кораб са скъпи…

После чухме, че си отворила козметично салонче, с помощен персонал, да не се преумаря и не ходела вече по адреси; дори си идвала два-три пъти до Русе, за зъболекар и шивачки, че й излизало по-евтино; но това, къде-къде по-късно…

Та, първия ден от екскурзията го прекарахме в Родината, по-специално в музея на МВРето, където ни обясниха колко лошо е да имигрираш и колко ще си патиш (И роднините ти!), ако не се върнеш.

Вторият ден ни изиграха едно театро, уж екскурзията се е провалила — луксозният Мерцедес се е повредил и като компромис ни натовариха на скапан Чавдар, та където спирахме, се събираха да ни зяпат, като изкопаеми…

На Калотино митничарите, изглежда по сигнал, се запретнаха да търсят нещо си; тарашеха прецизно и разхвърлиха всичкия багаж. Това — художниците, обичаме всичко да ни е подредено, особено по-възрастните; а имаше по на седемдесет и пет, разни заслужили и народни, чакали с години да ги пуснат; някои се разплакаха, като си видяха бельото да се търкаля по вестници на тротоара…

Картината беше тъжна, сега и викаме тоталитарна, но беше жалка. Жените ги събличаха жени-митничарки в тоалетната и прочие глупости.

Не зная какво ми скимна, нали съм си смешко, а и не бях спрял да дърдоря смехории; с намерената на земята пломба от ТИР, с дълга, пресукана телчица, си привързах през илиците коженото сако. Беше хладно и всички копчета ми бяха закопчани, а и се закопчаваха — сега не могат, нещо ги издува откъм корема… Важно крачех между митничарите, завирах им пломбата в полезрението и казвах, че съм пломбиран и не подлежа на проверка. Шега, шега, но никой не ме закачи — единствен непроверен! То нямаше и какво да проверяват — имахме редовни банкови бордера за валута, все по нещичко купуваха в долари…