Велимир Петров - Александър Дяков (профили)

Цитат от Интернет, послучай седемдесет и петата му годишнина:

… Една от най-колоритните фигури на софийската бохема — чешит, бунтар и непукист. Голям скулптор, Сашо Дяков дарява и българското кино с една уникална с изповедалността си роля във филма на Рангел Вълчанов „С любов и нежност“.

Такова е и отношението ни към него днес, на неговата 75-годишнина — любовно-нежно, но и с поклон към едно нестандартно артистично присъствие, което вдъхновява младите творци да бъдат по-хард и по-дръзки в своята освободеност…

Александър Дяков е — а сега де; откъде да започна; какво по-напред е той… Щото е един конгломерат от разни съставки. Всички речници са единодушни в скромните си определения за конгломерат — механична смеска от разни съставни части. Но при Сашо Дяков не е съвсем механична: тя — смеската, е и органична, енциклопедична, дълбоко патетична, крайно симпатична за някои е и алергична, сатирична и комична. Има и — неприлична!

Такааа — Сашо Дяков ми е колега, но скулптор; и то не какъв да е — а от най-талантливите ни родни скулптори. Сега е точно на седемдесет и пет; отдавна не сме се виждали, но знам, че си е жив и здрав. Срещнах го за първи път, преди петдесет и пет години. Като самостоятелен (вече) юноша, ходих с панаирджийски влак от Русе до Пловдив, за Панаира и на връщане минах през София, където брат ми — студент по литература, беше обещал да ме води в зоологическата градина — стар мой мерак. От Панаирджийския влак помня, че билетът струваше само 50 лева — полусребърна монета на изживяване, колкото струваше и едно кино, но в партера. На балкон струваше шейсет лева.

На Софийската гара брат ми, също Сашо, ме посрещна с чифт боксови ръкавици, окачени на врата му като венец чесън (тази асоциация надживя времето, откъде ли ми е хрумнала) и ме помъкна към боксовия салон на Академик; където беше треньор на доброволни начала. Там ме запозна със републиканския шампион по бокс — Александър Дяков!

Страхотно красива атлетична фигура, като античен герой. Преди това ме предупреди на ухо, да не се вързвам на приказките му; щото иначе бил добро момче, но със странна слабост ли, хоби ли, да си измисля разни небивалици и с голям артистизъм, ги пробутвал, заради самото вързване. Абе — бил страхотен на тая тема, чак до откачалка. Стига да му уйдисаш на акъла.

После, в годините, вече като колеги, имахме доста общи моменти. Бяхме в едно постоянно присъствие на стратегическия ъгъл зад витрините на Славянка, на водка или грозданка. Той, вече улегнал автор с международно значение, с барета носена като, а и с видима прилика с Вагнер; прочут и с ловните си подвизи и умението да въди елитни ловни кучета. Въдеше ги като малки в кухнята под ма-сата; на практика се спъваш в кученца навсякъде, за ужас на жена му — небезизвестната оперна критичка Розалиа Бигс — Дякова.

Годините минават, много неща се забравиха, та, ще преразкажа няколко истории от тази му — да я наречем странност, но потърпевшите направо я категоризираха като шашкънии. Тогава, разказвани с удоволствие, бяха отлично мезе за разпивките ни; от десетилетия не съм ги чувал и ще е грехота да се затрият. Все някой трябва да ги запише, защо не и аз. Често на мушката му бе колегата и приятелят му — скулпторът Димитър Бойков — Хесапа; за съжаление вече не е между живите, лека му пръст. Ако нещо пропусна, поизкривя, добавя от мен си — про-щавайте, но основното ще си е то. Започвам:

— Представи си, Хесапе, както вървим сега с тебе, по тая голяма и красива улица, както ни е потръгнало в занаята и ако все така върви, след години гледаш — улицата променена, разхубавена, огромни магазини, луксозни витрини, сякаш сме в някой огромен западен град.

Хесапът го поглежда подозрително, знае си стоката, сърбал му е неведнъж попарата.

— И… погледът ти се спира на табелата с названието на улицата: УЛИЦА ПРОФЕСОР ДИМИТЪР БОЙКОВ-ХЕСАПА; а, какво ще кажеш!

Хесапът преглъща, той заичаше, особено като се вълнува; а и видимо му харесва тази перспектива.

— Ммможе, ммможе, напппълно е възззммможно — и грейва в усмивка; мята дружелюбно ръка на рамото на Сашо, направо се разтапя. Сашо продължава:

— Вървим нататък, вървим и от кръстовището започва един огромен БУЛЕВАРД АКАДЕМИК АЛЕКСАНДЪР ДЯКОВ!

Хесапът спира като закован, блажената му усмивка се стапя, плюе и процежда:

— Шшшшъ ти иииббб… — по-нататък не му се разбира.