Мартин Карбовски - егоист

Това е карбовски. Вижте го на какво прилича: той е толкова модерен и беззащитен човек, че ще бъде последният, който ще вземе оръжието и ще защити страната си, ако се налага. На него му трябват едни наистина големи и важни причини, за да застане на страната на която и да е война.

Преди да се махна от Якоруда, по обяд срещнах двама българи — пияни като Мирко и Морко от приказката. Единият беше рошав, с бяла коса беззъб и висок. Другият — дебел, с каскет и с лоша кожа.

Тези хора ми казаха много неща нешата от живота, за Якоруда и Косово, но аз нищо не разбрах и запомних само най-повтаряното послание на пияните български Мирко и Морко:

„Вън американците от Виетнам — само Левски и поп Йордан!…“

Останах с впечатление, че повечето българи на това място са изключително успешни, завършени алко-кибер създания застинали в 70-ти, в чиито съзнание Смисълът е лоша идея.

Думата Автономия продължава да звънти в опразнената ми от мисли глава.

Тръгвам си оттук. Природните картини съчетани с ислямска мода и архитектура не са най-въодушевяващото нещо за моето леко унизено християнско съзнание. По пътя към цивилизационният избор срещам няколко млади жени и деца, които са напалили огън край пътя. Шамии, шалвари, шушляк — продават картофи на минаващи коли. Понеже предположих че оттук рядко минават коли, аз купих малко от техните картофи. В замяна ги почерпих с Великденски яйца. Децата се зарадваха както аз се радвах едно време на Кока-кола в кутийка. Казват се Хава и Файтуша. Обясниха ми, че гледат само турски сателит и не знаят кой е Слави Трифонов. И това някъде в дебрите на каскада Белмекен! Казах им, че ако знаеха кой е Слави, щяха по-малко да гледат турски сателит. Има си някакво мое, лично послание за разбирателство, което излъчват снимките — помашките деца Хава и Файтуша позират с християнско-езичните боядисани яйца.

Пътувайки огладнях. Спрях като абориген, напалих си огън и пекох сланина. Последната християнска провокация в този не-исусизиран свят. Допих „Ранните времена“ и се спуснах надолу. Минах покрай една бетонна стена с огромно отвърствие и си помислих че това ще да е задника на света, а ние живеем на километри от него.

Накрая се обърках се по-тези малки и и мирзливи пътища, които не ме водят до вкъщи. Спрях и питах една българка, типична баба дали оттука натам пътят към модерния свят е добър и мога ли да продължа. Стори ми се че думите й имаха двоен смисъл, тя каза:

„…о-о, оттука, сине, нататъка няма къде да отидеш…“

Ожаднях от желание за сплутата цивилизация, в която живея. Веднага от магистралата хлътнах в МЕТРО. Искам да съм човек, който си бие холестерола венозно и който не може да се събуди без оловните си съединения. Чудесно е в МЕТРО! Гора от стелажи с потребни неща, реки от пластмаса, хълмове от трикотаж, баири от консерви, с побелели от бяла техника върхове, езера от пепси и кока кола, сняг и скреж върху тоновете замръзнали пържени картофи, и много, много неучтивост и блъсканица. Обичам го този град — вече дори като пазаруваш, се налага да спираш на светофар. Аз съм модерен човек и отдавна мечтая да си загубя колата на паркинга. И наистина я загубих. Обичам го този град — в него никога не е нужно да кладеш огън, за да си изпечеш сланината.

Бих предложил всичко това на хората, които живеят в Земята на Ремонтираните Джамии. Ако го имат под носа си и работят за съмнителните консум-удоволствия, които предлага МЕТРО — тогава мога да се хвана на бас, че няма да имат желание да учат Корана наизуст.

Срещнах Ина Григорова с любимия й музикант под мишница — красотата на двама млади с комбат-панталони, безполовите Спартакус момчо-момичешки същества, красиви, гладко-обраснати, хладни като ВОГ — те пазаруваха, губеха се и се намираха в пазарната джунгла, за да се натискат щастливи. Щастието, от пренаселения консум-свят, в който живеем.

Чувствам се по-добре в него.

Лошото е, че чувствам и друго. Аз наистина имам какво да губя.

Прочетох го в очите на Рамадан, който никога не е чувал за Метро.

софия 10–18 04 1999

Едно топло място пълно с живот. Една особена хладка влага, която те кара да се въртиш в нея. Да влизаш и да излизаш. Да пиеш от нея. Да плюеш в нея. Да скачаш от високо в нея и винаги да я уцелваш.

Когато си там, в хладката влага, част от теб винаги трябва да се подава навън, за да не бъдеш погълнат. Затова е хубаво да усещаш дъното. На дъното гъмжи от животински видове. Повечето — мъртви. А по ръба — гъмжи от хора. Повечето — бедни. Ръбът е мястото, където хората се събират, сякаш, за да изядат морето. Като огромна чиния, пълна с тайни. Като екзотичен пенлив коктейл, пълен с мъртви рибки. Морето те пуска да влезеш в него, след това те пуска да излезеш. То си остава да лежи на същото място и леко да помръдва, а ти отиваш да вземеш един душ. Нали ви казах, че Морето е вагина.