Мартин Карбовски - егоист

„Министър Бонев познаваш ли?! А Лили Иванова?!…Ню Йорк, Париж, Лондон, София, Юндола, Истанбул и нататък! Къде дават така?!“

Оттам нататък ме заля с най-некачествената шизофренна логорея, която съм срещал. Това беше лудият на местността Юндолар. Кръстих го Чатърът Мунчо, щото непрекъснато се опитваше да контактува с мен. Беше си отворил Ардата отдолу — така както правят хората, когато не искат да ги молиш за цигара. Мунчо от Юндолар каза още:

„Български, руски, френски — няма тука такива неща! Свърши! А момите с прането и честността — те къде да отидат?! А?! А?!…“

Това запомних от съвършеният му брътвеж. Има нещо в този монолог. Прилича на чат с много различни хора, голяма част от които са осъдени на доживотен затвор и на всяка цена искат да те задържат в мрежата си.

Света Петка е село, където фашън монитора показва само шалвари и забрадки. Много цвят и цветя в тъканите. В първата будка на селото едно малко момиче със забрадка играеше тетрис — малко съсредоточено мюсюлманско дете, което дори не ме забеляза. В центъра на селото е позициониран лек битак — продават се тенджери, дрехи, мед, посуда от Турция. Поминъка на селото е картофи и метли, както и стока от Турция, която тези хора се опитват да продадат един на друг. Това село е известно със хубавото си турско кафе. Питам за кафе. Човекът, който ми отговаря не е тукашен — местните са руси, светли хора, а този е търговец, едра чернилка с кръвясали очи. Не престана да ме гледа лошо, въпреки че купих половината от турските му боклуци. Насочи ме надолу по улицата. Обикновена стара къща — кафето не работи, обаче баба Емине ме покани и ми каза, че за мене имало. Струва 100 /сто/ лева. Идва човек с лилаво сако. Това е синът й Рамадан. Той вече е дядо на 4 деца. Той още е на 42 години. С кривото на християнското си око забелязвам младо момиче със забрадка — прави кафе с чайник. Става разговор. Малката се казва Ниврие и учи икономика в София. Айде стига бе! Неврие се усмихва както се усмихват 18 годишните девойки без разлика на вероизповедание и казва:

„Аз в София не ходя така — обаче тука има традиции…“ Говорим си и пием нещо, което има един пръст каймак и един пръст утайка. Това е първото кафе на този свят, от което не ми става лошо. Питам ги за Косово. Дигат рамене.

„Защото — казвам аз — ние в София седим и много ни е страх…“

Рамадан мисли, гледа ме и вика, че и него го е „много страх“. И на двама ни е ясно, че всъщност ни е страх от едно и също нещо. Това нещо се нарича „един от друг“. Обаче Рамадан е любезен. Говори много и интересно. На стената виси плакат с надписи на арабски и малко момиче със шамия. Питам какво пише — пише че аллах е велик и Мохамед е негов пророк. Баба Емине е на 65 години обаче изглежда млада. Едно време е била отличничка в ТКЗС и е обиколила света с екскурзии. Има десет ВЕФ-а и няколко руски часовника. Тя ми носи билки — риган и жълт кантарион. Чувстам се страшно добре. Питам ги дали ще ме пуснат в джамията. Няма проблем, казва Рамадан. Махаме си на довиждане. Стоте метра до джамията ги вървя като човек, който абсолютно не иска да влезе в джамията. Мамка му, всички ме гледат и откъде толкоз хора на едно място в това село.

Влизам в джамият с финт и се ослушвам дали някой не вика след мене. Забравям за притеснението, защото попадам на място, което много прилича на мъжката съблекалня на ЦСКА в малък град. Голямо корито на пода, стари стелажи и дървени скари като в казармата. Аха, това е предверието за миене на крака. Отворям друга врата и попадам на съсухрен селянин с таке и шест момиченца със забрадки.

Явно вече съм вътре в джамията защото притесненият съсухрен селянин (имамът Мохамед) ме моли до плач да се събуя. Явно притеснението е взаимно, но за разлика от мен той въобще не се опитва да го скрие. Събувам се с самоуверени възгласи „Ама разбира се, извинявайте!“ И влизам.

Килими, килими, килими. Чисто е и няма никакви картинки. От незнание какво да кажа викам на Мохамед „как сте?! кво правите!“

А той влезе кротко в театъра, който му предложих и вика „ми добре сме, учиме децата на коран…“

„е хубаво!“ — викам аз, без да знам дали това наистина е хубаво. Тавана е с особена резба, има печка, дантели навсякъде и тънки бели линии ластик по земята — явно за да указват къде да се коленичи. Олтарът (така ли се казва?!) е вдлъбнатина в стената с нарисуван златен полумесец. Децата са ме наобиколили като извънземен и шушукат.

Питам ги първото нещо за което се сещам и си признавам че беше тъпо: