Франц Кафка - Преображението

Една сутрин Грегор Замза се събуди след неспокойни сънища и откри, че в леглото си е преобразен на огромно насекомо. Лежеше на твърдия си черупчест гръб и като повдигна малко глава, видя кафявия си изпъкнал корем, разделен на дъговидни плътни ивици; одеялото едва се държеше на върха, готово да се смъкне съвсем. Пред очите на Грегор безпомощно мърдаха множество крачка, окаяно тънки в сравнение с едрото тяло.

„Какво ли се е случило с мене?“ — помисли си той.

Ала не сънуваше. Стаята му — истинска, само че за човек прекалено малка стая — спокойно се разполагаше между четирите добре познати стени. Над писалището, където бяха разстлани разопаковани мостри от платове, — Замза бе търговски пътник, — висеше картината, която той неотдавна бе изрязал от едно илюстровано списание и бе сложил в хубава, позлатена рамка. Това бе портрет на дама с кожена шапка и кожена боа около шията; тя седеше изправена и протягаше към зрителя тежък кожен маншон, в който бе пъхнала цялата си ръка до лакътя.

Погледът на Грегор се насочи след това към прозореца и лошото време — чуваше се как по ламарината на прозореца потропват дъждовни капки — го изпълни докрай с униние.

„Ако поспя още малко, може би ще забравя всички тези глупости“ — помисли си той.

Ала намерението му бе съвсем неизпълнимо, защото Грегор бе навикнал да спи на дясната си страна, а в сегашното си състояние не можеше да заеме това положение. Колкото и силно да се измяташе надясно, всеки път се люшваше назад и падаше по гръб. Направи навярно стотина опита, като затваряше очи, за да не гледа мърдащите крачка и се отказа едва когато в хълбока си почувствува непозната дотогава лека, тъпа болка.

„Ох, господи — рече си той, — каква изнурителна професия съм си избрал! Всеки ден на път. Деловите вълнения са много по-големи, отколкото тук, в самата фирма, а освен това трябва да търпя мъките на пътуването, да се грижа за разписанията на влаковете, да понасям нередовната, лоша храна, както и случайното, винаги нетрайно и лишено от сърдечност общуване с хората. Да върви всичко по дяволите!“

Почувствува лек сърбеж около върха на корема си и бавно се изтегли по гръб към предния край на леглото, за да може по-удобно да вдигне глава; откри мястото на сърбежа, осеяно с малки бели точици от непонятен за него произход; понечи да опипа мястото с едно от крачката, но веднага го дръпна, защото при докосването го побиха ледени тръпки.

Плъзна се обратно в старото си положение.

„От това ранно ставане — помисли си той — можеш съвсем да затънееш. А човекът има нужда от сън. Другите търговски пътници си живеят като одалиски. Когато аз например към обяд се завръщам в гостилницата да запиша получените поръчки, тези господа тепърва закусват. А опитам ли аз да сторя същото, шефът незабавно ще ме изхвърли. Кой знае впрочем дали така няма да е по-добре за мене. Ако не се сдържах заради родителите си, отдавна да съм напуснал — ще застана пред шефа и ще му кажа всичко, което ми е на сърцето. Той ще падне от писалището си! Намирам доста странен маниера му да сяда върху писалището и да говори отвисоко със служителя, който на това отгоре трябва да дойде съвсем близо, защото шефът недочува. Е, надеждата още не е напълно загубена; веднъж да събера нужните пари, за да изплатя дълга на родителите си към него — за това ще отидат още пет-шест години, — непременно ще го направя. Тогава ще ударя голямата печалба. Засега обаче трябва да ставам, защото влакът ми тръгва в пет.“

И погледна към будилника, който цъкаше на скрина.

„Боже господи!“ — рече си той.

Бе шест и половина и стрелките спокойно се движеха напред, дори минаваше шест и половина, наближаваше седем без четвърт. Нима будилникът не беше звънил? От леглото се виждаше, че е нагласен правилно на четири часа: сигурно бе звънил. Да, но възможно ли бе Грегор да е спал спокойно при неговото дрънчене, от което мебелите трепереха. Е, чак спокойно не беше спал, затова пък навярно още по-дълбоко. Но какво да прави сега? Следващият влак тръгваше в седем часа; за да го хване, нужно бе да бърза като луд, а мострите още не бяха опаковани, пък и самият той съвсем не се усещаше особено бодър и дееспособен. А дори да хванеше влака, нямаше да го отминат ругатните на шефа, понеже прислужникът от фирмата бе следил на гарата за влака в пет часа и отдавна бе доложил, че Грегор не е заминал. Този прислужник бе креатура на шефа, лишена от гръбнак и мозък.