Франц Кафка: Преображението

Докато изричаше трескаво всичко и едва ли сам знаеше какво говори, Грегор навярно благодарение на придобитата в леглото сръчност се бе приближил без труд до скрина, и сега, опрян на него, се опитваше да се изправи. Защото действително искаше да отвори вратата, да се покаже и да поговори с прокуриста; жадуваше да узнае какво ще кажат, като го видят другите, които сега тъй настойчиво го викаха. Ако се изплашеха, тогава Грегор вече не носеше отговорност и можеше да бъде спокоен. А приемеха ли всичко невъзмутимо, значи той също нямаше причина да се вълнува и ако побързаше, наистина можеше в осем часа да бъде на гарата. Отначало няколко пъти се плъзна по гладката повърхност на скрина, ала накрая с последен тласък се изправи в цял ръст; вече не обръщаше внимание на болките в долната част на тялото, колкото и остри да бяха. Сега се отпусна върху облегалото на един стол наблизо и се залови с крачката си за ръбовете му. По този начин отново доби власт над себе си и замълча, за да чуе отговора на прокуриста.

— Разбрахте ли поне една дума? — попита прокуристът родителите. — Той не се ли подиграва с нас?

— За бога? — възкликна майката през плач. — Може би е тежко болен, а ние го мъчим. Грете! Грете! — извика тя после.

— Да, мамо? — обади се сестрата от другата страна.

Двете разговаряха през стаята на Грегор.

— Бързо повикай лекар. Грегор е болен. Чу ли го сега как говори?

— Това бе животински глас — рече прокуристът необикновено тихо в сравнение с виковете на майката.

— Ана! Ана! — закрещя бащата пред вестибюла към кухнята и запляска с ръце. — Веднага доведи ключар!

И начаса двете момичета претичаха с шумолящи фусти през вестибюла — как ли сестрата бе успяла да се облече тъй бързо? — и с трясък разтвориха входната врата. Не се чу захлопването на вратата; навярно я бяха оставили отворена, както обикновено бива в дом, където се е случило голямо нещастие.

Грегор обаче значително се бе успокоил. Наистина вече не разбираха думите му, макар на него да му се бяха сторили достатъчно ясни, по-ясни отпреди, навярно поради привикването на слуха. Но все пак сега другите вече бяха повярвали, че с него нещо не е в ред, и проявяваха готовност да му помогнат. Увереността и упованието, с които бяха дадени първите разпореждания, му подействуваха благотворно. Грегор се чувствуваше отново включен в кръга на хората и очакваше от двамата, от лекаря и ключаря — всъщност той не ги отделяше рязко един от друг, — велики и удивителни дела. За да стане гласът му колкото може по-ясен за предстоящите решаващи разисквания, той покашля, като все пак се стараеше това да стане приглушено, понеже бе възможно и тези звуци вече да не приличат на човешка кашлица; да прецени това сам не се решаваше. Междувременно в съседната стая бе станало съвсем тихо. Може би родителите седяха с прокуриста на масата и си шушукаха, а може би всички бяха прилепили уши до вратата и слухтяха.

Грегор бавно се запримъква със стола към вратата, там го пусна, хвърли се срещу вратата, задържа се прав на нея — възглавничките на крачката му бяха покрити с лепливо вещество — и за кратко си отдъхна от усилието. Но сетне се зае да превърти с уста ключа в бравата. За жалост май нямаше истински зъби — с какво ли сега да стисне ключа?, — но затова пък челюстите му се оказаха все пак много здрави; с тяхна помощ той действително задвижи ключа, без да го е грижа, че несъмнено си причинява вреда, защото от устата му заизлиза някаква кафява течност, плъзне по ключа и закапа на пода.

— Чувате ли — обади се прокуристът от съседната стая, — превъртя ключа?

Тези думи силно насърчиха Грегор; ала нужно бе да му подвикнат всички, също бащата и майката би трябвало да закрещят: „Давай, Грегор! По-смело, натисни бравата!“ И като си представяше, че всички напрегнато следят напъните му, той с все сили отчаяно захапа ключа. Залази около бравата според успеха на завъртането; сега стоеше прав само с помощта на устата и съобразно с нуждата ту увисваше на ключа, ту после отново го налягаше с цялата тежест на тялото си. Звънкото щракване на поддалата се най-сетне брава буквално съживи Грегор. Той пое дълбоко дъх и си рече:

„Значи все пак нямаше нужда от ключар…“

После опря глава на дръжката, за да отвори докрай.

Понеже отвори по този начин, пролуката на вратата бе всъщност вече доста широка, но самият той още не се виждаше. Трябваше най-напред бавно да заобиколи едното крило на вратата, и то съвсем предпазливо, ако не искаше тъкмо при излизането в дневната да тупне глупаво по гръб. Още бе зает с това трудно движение и нямаше време да следи за друго, когато чу прокуриста високо да възкликва „О!“ — то прозвуча като свистене на вятър, и в същия миг го видя, най-близо до вратата, как затиска с ръка отворената си уста и бавно отстъпва, сякаш погнат от невидима, неотклонно действуваща сила. Майката — въпреки присъствието на прокуриста, тя още стоеше с разпуснати за през нощта, разчорлени коси — първо погледна бащата с молитвено сключени ръце, после направи две крачки към Грегор и рухна на пода посред широко разстлалите се около нея фусти, като лицето потъна тъй дълбоко в гръдта й, че съвсем се скри. Бащата с враждебно изражение сви юмрук, сякаш искаше да изблъска Грегор назад в стаята му, сетне неуверено се огледа в дневната, закри очи с ръце и заплака тъй, че мощните му гърди се затресоха.